В служба на злото

– Бях наблизо – съобщи той досущ като Ерик Уордъл. – Намерих ти го, Горелка.

Пищяла се тръшна на канапето от изкуствена кожа, протегна крака напред и извади пакет „Мейфеър“.

– Намерил си Уитъкър? – попита Страйк, който определено беше изумен да види Пищяла буден толкова рано сутринта.

– Че кого друг си ме карал да ти намеря? – рече Пищяла и дръпна силно от цигарата си, очевидно доволен от ефекта, който създаваше. – Катфорд, на Бродуей. Апартамент над магазинче за пържени картофи. Мърлата живее с него.

Страйк протегна ръка и стисна тази на Пищяла. Въпреки златния зъб и белега, изкривяващ горната му устна, посетителят отправи към него съвсем хлапашка усмивка.

– Искаш ли кафе? – попита го Страйк.

– Ами давай – прие Пищяла, очевидно решен да се наслади по-продължително на своя триумф. – Ти как я караш, добре ли си? – обърна се бодро към Робин.

– Да, благодаря – отвърна сдържано тя и се зае отново с неотворената поща.

– На ти теб навалица – промърмори Страйк на Робин, като думите му бяха заглушени от свирещия чайник, а и Пищяла бездруго бе зает да проверява съобщенията на телефона си. – И тримата са в Лондон. Уитъкър е в Катфорд, Брокбанк е в Шордич, а вече знаем, че Лейн е в Елефънт и Касъл. Или поне е бил преди три месеца.

– Откъде знаем, че Лейн е бил в Елефънт и Касъл?

Страйк почука с пръст лъскавата брошура с кулата на бюрото й.

– Защо иначе смяташ, че ти я показвам?

Робин нямаше представа за какво й говори той. Гледа неразбиращо брошурата няколо секунди, преди да схване. Сребристи панели се проточваха около назъбените линии с тъмни прозорци по цялата дължина на облата колона: точно тази шарка се виждаше зад Лейн, застанал на бетонния балкон.

– О – с изтънял глас промълви тя.

Страйк не отиваше да живее с Елин. Тя наистина не разбираше защо отново се изчервява. Като че напълно бе изпуснала емоциите си от контрол. Ама какво й ставаше? За пореден път се завъртя със стола с намерение да се погрижи за пощата, а и за да скрие лицето си от двамата мъже.

– Май нямам у себе си достатъчно пари да ти платя, Пищял – каза Страйк, като надникна в портфейла си. – Ще те изпратя до някой банкомат.

– Дадено, Горелка – отвърна госта му, като се наведе към кошчето на Робин да изтръска пепелта от цигарата си. – А пък ако ти трябва помощ за Уитъкър, знаеш къде съм.

– Да, благодаря. Но сигурно ще успея да се справя и сам.

Робин взе последния неотворен плик от купчето с пощата, който беше корав и по-дебел в единия ъгъл, сякаш съдържаше картичка с някакво украшение върху нея. Вече на път да го разреже, Робин видя, че е адресиран до нея, а не до Страйк. Спря се и го загледа колебливо. Името й и адресът на офиса бяха напечатани. Пощенското клеймо беше от централен Лондон и писмото бе пратено предишния ден.

Гласовете на Страйк и Пищяла ставаха ту по-силни, ту по-тихи, но тя не би могла да каже какво си говореха.

„Не е нищо – убеждаваше сама себе си. – Просто си преуморена. Не може да ти се случи пак.“

Като преглътна мъчително, тя отвори плика и плахо извади картичката.

Беше с репродукция на картина на Джак Ветриано – блондинка, седнала в профил на кресло, покрито с бял чаршаф, за да не се праши. Блондинката държеше чаена чаша, а стройните й крака, обути в черни чорапи и обувки с тънък висок ток, бяха кръстосани и вдигнати върху ниска табуретка. Нищо не бе прик­репено отпред на картичката. Издутото нещо, което напипваше, беше залепено вътре в нея.

Страйк и Пищяла все така разговаряха. До ноздрите й достигна лъх на гнило, който надделя над мириса на пот от Пищяла.

– О, господи – отрони Робин, но никой от мъжете не я чу. Отвори картичката.

Във вътрешния й ъгъл с тиксо бе прикрепен разлагащ се пръст от крак. Имаше и думи, грижливо изписани с главни букви:

She’s As Beautiful As A Foot51

51 Тя е красива като стъпало – Б. пр.

Робин пусна картичката на бюрото и се изправи, после се обърна към Страйк. Струваше й се, че всичките й движения са на забавен каданс. Той премести поглед от поразеното й лице към отвратителния предмет върху бюрото й.

– Махни се от това нещо.

Тя го послуша. Трепереше и й се гадеше, искаше й се Пищяла да го няма там.

– Какво? – повтаряше той. – Какво има? Какво стана? Какво?

– Някой ми изпраща отрязан пръст от крак – отвърна Робин с равен и нетипичен за нея глас.

– Хайде бе, занасяш ме – възкликна Пищяла и се приближи към бюрото силно заинтригуван.

Наложи се Страйк да му попречи със сила да не пипа картичката, паднала от ръцете на Робин. Детективът разпозна фразата ‘She’s as Beautiful as a Foot’. Беше заглавие на друга песен на Blue Öyster Cult.

– Ще се обадя на Уордъл – каза детективът, но вместо да посегне към телефона си, написа на жълто самозалепващо се листче четирицифрен код и извади от портфейла кредитната си карта. – Робин, ти иди да изтеглиш още пари за Пищяла и после се върни тук.

Тя взе листчето и кредитната карта, абсурдно признателна за този шанс да излезе на чист въздух.