В служба на злото

Страйк взе метрото до Уест Финчли и изтърпя дългото ходене пеша до Съмърс Лейн, вместо да си потърси такси, защото финансите му бяха в окаяно състояние. Леко запотен в мекото време, минаваше улица след улица с тихи еднофамилни къщи и ругаеше спокойния, изпълнен със зеленина район за липсата на ориентири. Накрая, трийсет минути, след като бе излязъл от метростанцията, откри къщата на Келси Плат – по-малка от повечето околни, боядисана в бяло и с порта от ковано желязо.

Натисна звънеца и веднага чу гласове зад вратата с панел от матирано стъкло, същия като на неговата в офиса.

– Мисля, че е детективът, мила – изрече някой със северняшки акцент.

– Ти отвори! – отвърна пронизителен женски глас.

Зад стъклото се появи нещо масивно и червено и вратата се отвори към антре, почти изцяло затулено от широкоплещест бос мъж с яркочервена хавлия. Беше плешив, но буйната му бяла брада в съчетание с червената хавлия би го накарала да прилича на Дядо Коледа, ако носеше весело изражение на лицето си. Той обаче трескаво го бършеше с ръкава на хавлията. Очите зад очилата бяха подути и приличаха на цепки, а по червендалестите му бузи имаше незасъхнали сълзи.

– Простете – изрече дрезгаво и се дръпна настрани да пропусне Страйк. – Работя нощна смяна – добави, за да обясни облеклото си.

Страйк се промъкна покрай него. От мъжа се носеше мирис на „Олд Спайс“ и камфор. Пред стълбите две жени на средна възраст бяха сключени в силна прегръдка – едната руса, другата тъмнокоса, и двете плачеха.

– Простете – изхлипа тъмнокосата. – Шерил е наша съседка. Беше в Магалуф и едва сега научила за Келси.

– Съжалявам – повтори след нея и Шерил със зачервени очи. – Ще ви оставя с посетителя ви. Хейзъл, Рей... Каквото и да ви потрябва, насреща съм...

Шерил се провря покрай Страйк, извини му се и прегърна Рей. Поклатиха се за кратко, и двамата едри, опрели шкембе в шкембе. Рей отново зарида, заровил лице в широкото й рамо.

– Заповядайте, влезте – изхълца Хейзъл, като бършеше очи и го поведе към дневната. Имаше вид на селянка от картините на Брьогел с кръглите си бузи, издадена брадичка и широк нос. Гъсти и рунтави вежди, подобни на две гъсеници, бяха надвис­нали над подпухналите й очи. – Цяла седмица е така. Хората научават, отбиват се и... извинете ни – завърши тя с хлипане.

Поне пет-шест пъти му се бяха извинили в разстояние от две минути. В друг тип култура хората биха се срамували от недостатъчна изява на скръб; тук, в спокойния Финчли, се срамуваха, че са я показали пред него.

– Никой не знае какво да каже – прошепна Хейзъл, бършейки сълзите си, и го покани с жест да седне на канапето. – Не е като да е блъсната от кола или починала от болест. Хората губят дар слово, когато някой е бил... – Тя се поколеба, но не се осмели да изрече думата и изречението й завърши с мощно подсмърчане.

– Съжалявам – изрече на свой ред и Страйк. – Знам, че е ужасен момент за вас.

Дневната беше безупречно подредена и чиста и някак неуютна, може би заради студената гама на интериора. Холна гарнитура от три части, покрита с тъкан на сребристи и сиви ивици, бели тапети с тънко сиво райе, възглавнички, подредени като ромбове, съвършено симетрични украшения върху полицата над камината. Екранът на телевизора, по който нямаше и прашинка, блестеше с отразена светлина от прозореца.

От другата страна на мрежестите завеси премина размазаната фигура на Шерил, която бършеше очи. Рей, свел рамене, потътри босите си крака покрай вратата на дневната, като изтриваше сълзите изпод очилата си с края на колана на хавлията. Сякаш прочела мислите на Страйк, Хейзъл обясни:

– Рей си счупи гръбнака, докато се опитваше да измъкне семейство от горящ пансион. Стената поддала и стълбата му паднала. Три етажа височина.

– Господи – промълви Страйк.

Устните и ръцете на Хейзъл трепереха. Детективът си припомни казаното от Уордъл: от полицията не бяха подходили правилно към Хейзъл. Евентуална грубост при разпита на нейния Рей би било непростима жестокост за нея в състоянието на шок, в което се намираше, садистично изостряне на тежкото им изпитание. Страйк знаеше немалко за бруталното нахлуване на официалните институции в личната скръб. Беше се озовавал на всяка от двете страни в различни ситуации.

– Някой да иска чай? – подвикна дрезгаво Рей вероятно от кухнята, както предположи Страйк.

– Върви си лягай! – отвърна Хейзъл, стиснала в ръка подгизнала топка салфетки. – Аз ще приготвя. Ти си отивай в леглото.

– Сигурна ли си?

– Лягай си, ще те събудя в три!

Хейзъл изтри цялото си лице с нова салфетка.

– Не е от тези, които ще легнат на помощи за инвалидност, само че никой не желае да му даде свястна работа – тихо довери тя на Страйк, докато Рей отново мина покрай вратата с тътрене на крака и подсмърчане. – Не и с този болен гръб и на неговите години, пък и дробовете му не са цвете. Работи на смени... почасово заплащане в брой...

Гласът й заглъхна, устата й затрепери и за пръв път тя погледна Страйк в очите.