В служба на злото

– Право да ви кажа, сама не знам защо ви повиках да дойдете – призна жената. – В главата ми е пълна бъркотия. Казаха, че тя ви писала, но вие не сте й отговорили, а после са ви изпратили нейния... нейния...

– Трябва да е било ужасен шок за вас – каза Страйк с пълното съзнание, че нямаше думи, адекватни за такава ситуация.

– Беше... ужасно – трескаво изрече тя. – Ужасно. Ние не знаехме нищо, абсолютно нищо. Вярвахме, че заминава, изпратена от колежа. Тя така ми каза и аз й повярвах, щели да стажуват като възпитателки в някакво училище. Звучеше достоверно, изоб­що не ми хрумна... но тя беше голяма лъжкиня. Непрестанно сервираше измислици. От три години живееше с мен, а аз така и не мога... тоест, така и не можах да я откажа от това.

– За какво лъжеше? – попита Страйк.

– За всичко – отвърна Хейзъл с разпален жест. – Ако е вторник, ще каже, че е сряда. Понякога го правеше съвсем безцелно. Не знам защо. Не знам.

– Защо живееше с вас? – поинтересува се Страйк.

– Тя е моя... беше моя сестра наполовина. От една майка сме. Татко почина, когато бях на двайсет години. Мама се омъжи за друг и се роди Келси. Разликата ни беше двайсет и четири години. Аз се бях изнесла вече, бях й повече като леля, отколкото като сестра. А преди три години мама и Малкълм загинаха при автомобилна катастрофа в Испания. Пиян шофьор. Малкълм умрял на място, а мама беше в кома четири дни, след което и тя почина. Келси нямаше други близки, затова я прибрах при мен.

Извънредната чистота и строгият ред с тези застанали на върховете си възглавнички и безукорно лъснати повърхности караха Страйк да се чуди как би могла тийнейджърка да се впише в такава обстановка.

– С Келси не се разбирахме – продължи Хейзъл, сякаш повторно прочела мислите на Страйк. Сълзите й отново потекоха, когато посочи към горния етаж, където Рей беше отишъл да спи. – Той беше много по-търпелив при нейните мрачни нас­троения и цупенето й. Повече от мен умее да се справя с деца. И после полицията нахълта тук – с внезапен пристъп на гняв каза тя. – Съобщиха ни, че е била... Започнаха да разпитват Рей така, като че ли е способен... точно той... Истински кошмар... Виждаш по телевизията хора, които отправят молби към деца да се приберат у дома, хора, изправени на съд за нещо, което не са извършили, но никога не си помисляш... никога... А ние дори не знаехме, че тя е изчезнала. Щяхме да я търсим. Въобще не подозирахме. От полицията задаваха въпроси на Рей къде бил и не знам какво още...

– Вече ме уведомиха, че той не е замесен по никакъв начин – обади се Страйк.

– Е, да, сега го вярват – изрече тя през гневни сълзи, – след като трима души им заявиха, че е бил с тях във всяка минута през уикенда на чисто мъжка сбирка и им показаха снимки за доказателство...

Тя никога не би приела за логично мъжът, живял с Келси, да бъде разпитван за смъртта й. Страйк, който беше чувал показанията на Британи Брокбанк, Рона Лейн и много други като тях, знаеше, че повечето изнасилвачи и убийци не бяха маскирани непознати, появили се от тъмното място под стълбите. Бяха бащата, съпругът, приятелят на майката или на сестрата...

Хейзъл бършеше сълзите си със скоростта, с която бликваха по кръглите й бузи, а после внезапно попита:

– Какво направихте всъщност с глупавото й писмо?

– Сътрудничката ми го е сложила в чекмедже, където държим необичайна кореспонденция – отговори Страйк.

– От полицията казаха, че вие никога не сте й писали в отговор. Увериха ме, че онези писма, които открили, били подправени.

– Точно така – потвърди Страйк.

– Значи, онзи, който го е извършил, е знаел, че тя проявява интерес към вас.

– Да – отвърна Страйк.

Хейзъл издуха носа си по-енергино, после попита:

– Е, искате ли чаша чай?

Той прие единствено защото реши, че тя търси възможност да се стегне и да дойде на себе си. Щом жената излезе, Страйк открито започна да разглежда наоколо. Единствената снимка бе поставена на няколко скупчени една до друга масички в ъгъла до него. На нея беше щастливо усмихната жена на шейсет и няколко години, нахлупила сламена шапка. Предположи, че е майката на Хейзъл и Кейси. Малко по-тъмна ивица на масата до снимката подсказваше, че до нея е стояла и друга, която не бе позволила този малък участък да избелее от слънцето. Според Страйк вероятно беше училищната снимка на Кейси, онази, която всички вестници бяха публикували.

Хейзъл се върна с поднос, на който бяха поставени две чаши с чай и чиния с бисквити. След като внимателно разположи подноса на подложка до снимката на майка си, Страйк й каза:

– Чух, че Келси имала приятел.

– Глупости – отсече Хейзъл, като се отпусна тежко в креслото си. – Пак нейните измишльотини.

– Кое ви кара да мислите...

– Каза, че името му било Найъл. Найъл, моля ви се...

От очите й отново закапаха сълзи. Страйк не можа да схване защо приятелят на Келси да не може да се казва Найъл и неразбирането му пролича.

– One Direction – поясни тя над салфетката си.

– Съжалявам – вече напълно объркан промърмори Страйк. – Аз не...