В служба на злото

– А ти, Пищял – остро изрече Страйк, когато двамата стигнаха до стъклената врата, – изпрати я обратно дотук, чу ли? До самия вход на офиса.

– Нямаш грижи, Горелка – отсече Пищяла убедително, както винаги зареден с енергия от необичайното, от екшъна, от намека за опасност.

34

The lies don’t count, the whispers do.

Blue Öyster Cult, ‘The Vigil’52

52 Лъжи не влизат в сметката, ала шушукания – да. Блу Ойстър Кълт, „Нощно бдение“ – Б. пр.

Същата вечер Страйк седеше сам до кухненската маса в мансардата си. Столът беше неудобен и коляното на ампутирания му крак го болеше след няколко часа следене на Бясното татенце. Мъжът беше излязъл от работа този ден, за да дебне по-малкия си син при посещение на класа му в Природонаучния музей. Имаше собствена компания, иначе със сигурност щеше да бъде уволнен заради честите си отсъствия, докато притесняваше децата си. Платиненорусата обаче бе изоставена неследена и нефотографирана. Като научи, че майката на Робин идва да й гостува същата вечер, Страйк настоя сътрудничката му да си вземе три почивни дни, надделя над всичките й възражения и като я изпрати до станцията на метрото, поръча й да му напише съобщение, щом се прибере благополучно у дома си.

Страйк копнееше за сън, ала се усещаше твърде грохнал, за да стане и да иде в леглото си. Второто включване на убиеца го беше обезпокоило много по-силно, отколкото бе готов да признае пред Робин. Колкото й да го бе втрещило изпращането на отрязания крак, сега си даваше сметка, че бе хранил бегла надежда адресирането на пратката до нея да е било чиста формалност. Втората пратка до сътрудничката му, макар и да представляваше лукаво намигване към Страйк (‘She’s as Beautiful as a Foot’), му казваше категорично, че този човек, който и да е той, е вдигнал мерника на Робин. Дори името на картината върху картичката, която бе избрал – образа на самотната дългокрака блондинка – беше зловещо: „Потънал в мисли за теб“.

Ярост бушуваше у неподвижния Страйк и прогонваше умората му. Припомни си побелялото лице на Робин. Знаеше, че това е била кончината на слабата й надежда, че изпращането на крака е било случаен акт на безумец. Дори и при това положение се бе съпротивлявала гръмогласно да вземе почивни дни, като изтъкна, че единствените им две задачи, от които получаваха пари, често се застъпваха, че Страйк нямаше да е в състояние да покрива както трябва и двете, ако останеше сам, и трябваше да редува следенето на Платиненорусата и на Бясното татенце. Ала той беше твърд и категоричен: тя щеше да се върне на работа едва след като майка й си замине за Йоркшър.

Преследвачът им бе успял вече да редуцира бизнеса на Страйк само до двама клиенти. Изтърпя второ влизане на полицията в офиса му и бе разтревожен, че медиите ще надушат за случилото се, при все че Уордъл обеща да не оповестява за картичката и пръста. Полицаят се съгласи със Страйк, че една от целите на убиеца е да фокусира вниманието на медиите и на разследващите органи върху детектива, и щеше да е в интерес на убиеца новините да се разгласят пред средствата за масова информация.

Телефонът му иззвъня гръмко в малката кухня. Страйк погледна часовника си и видя, че е десет и двайсет. Грабна го, едва успял да прочете на екрана името на Уордъл и да го регистрира с ума си, зает с мисли за Робин.

– Добри новини – уведоми го Уордъл. – Е, донякъде. Не е убил друга жена. Пръстът е на Келси. От другия крак. Спестовен е нашият убиец, а?

Страйк, който не беше в настроение за шеги, му отвърна рязко.

След като приключи разговора с полицая, продължи да седи до кухненската маса, потънал в размисли, докато долу все така се носеше грохотът на движението по Чаринг Крос Роуд. Единствено припомнянето, че трябваше да иде до Финчли на следващата сутрин, за да се срещне със сестрата на Келси, най-накрая го мотивира да подхване обичайния сложен процес на отстраняване на протезата си преди лягане.

Благодарение на странстващия живот на майка си Страйк притежаваше обширни и щателни познания за Лондон, но все пак в тях съществуваха празнини и Финчли беше една от тях. Беше му известно единствено, че през осемдесетте години това бе избирателен район на Маргарет Тачър, време, когато с Леда и Луси се бяха местили по разни мизерни квартири из Уайтчапъл и Брикстън. Финчли беше твърде далеч от центъра, че да устройства семейство, изцяло зависимо от обществен транспорт и заведения, предлагащи храна за къщи, твърде скъпо за жена, на която често й свършваха монетите за брояча на електрическия ток. Беше един от онези райони, както веднъж се бе изразила сестра му Луси, където живееха свестните семейства. Тя се беше омъжила за специалист по контрол на строителството, отглеждаха трима безупречно възпитани синове и така осъществи детския си копнеж за чистота, ред и сигурност.