В служба на злото

Откакто Брокбанк бе изрекъл последните си думи в ухото й, Робин се чувстваше леко разтърсена. С Матю почти не си проговориха предишната вечер и след като не бе намерила отдушник на внезапното си усещане за уязвимост, което не разбираше докрай, бе възложила всичките си надежди на срещата със Страйк лице в лице, за да обсъдят злокобния въпрос „Не те ли познавам аз теб, момиченце?“. Днес й се искаше да види Страйк сериозен и предпазлив, както когато бе приел изпращането на крака като заплаха и я бе предупредил да не остава навън по тъмно. Човекът, който сега весело приготвяше кафе и говореше със спокоен тон за тормоз над деца и убийство, не й носеше утеха. Той не би могъл да има представа как звучеше Брокбанк, когато бе произнесъл напевно думите в ухото й.

– Знаем и още нещо за Брокбанк – малко троснато заяви тя. – Живее с малко момиче.

– Може да не живее с нея, а просто да е оставил там телефона си.

– Ами добре тогава – отвърна Робин, като се почувства още по-изнервена. – Щом държиш да си педантичен, знаем, че той е в близък контакт с малко момиче.

Тя се извърна с гръб под претекст, че трябва да се заеме с пощата, която беше събрала от изтривалката при пристигането си. Фактът, че Страйк се появи с тананикане, я беше подразнил. Вероятно нощта, прекарана с Елин, го беше отвлякла от ежед­невието му по приятен начин и го бе освежила. И на Робин би й дошло добре едно откъсване от дните й, изпълнени със свръхбдителност, и вечери – с ледено мълчание. Съзнаваше, че е несправедлива, но това ни най-малко не намаляваше негодуванието й. Хвана умиращите рози в пресушената им полиетиленова торбичка от бюрото и ги натика с цветовете надолу в кошчето.

– Нищо не можем да направим за онова дете – обади се Страйк.

Удовлетворяващ гняв нахлу у Робин.

– Ами нека тогава не я мислим – процеди тя.

Докато се опитваше да измъкне една сметка от плика й, без да иска го скъса през средата.

– Мислиш, че е единственото дете, застрашено от насилник? Сигурно в момента има стотици такива в Лондон.

Робин донякъде очакваше, че той ще се смекчи, като му показа колко е ядосана. Обърна се към него. Наблюдаваше я с леко присвити очи без следа от съчувствие.

– Тревожи се колкото щеш, но това е похабена енергия. Нито аз, нито ти можем да сторим нещо за малката. Брокбанк не присъства в никакви регистри. Не е бил осъждан. Дори не знаем къде е тя или какво...

– Казва се Захара – прекъсна го Робин.

За неин ужас гласът й прозвуча задавено и пискливо. Лицето й пламна и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Отново се извърна, но не достатъчно бързо.

– Хей – продума меко Страйк, но тя размаха ръка към него да млъкне. Нямаше да се остави да рухне. Единственото, което я крепеше сега, бе способността да продължи да върши работата си.

– Добре съм – продума през стиснати зъби. – Забрави.

Сега вече не можеше да му признае колко заплашително й бе прозвучала фразата на Брокбанк. „Момиченце“, така я беше нарекъл. Тя не беше момиченце. Не беше пречупена, нито дете – вече не, – но Захара, която и да беше тя...

Чу Страйк да излиза на площадката и миг по-късно пред плувналите й очи се появи голяма ролка тоалетна хартия.

– Благодаря ти – избъбри задавено, като я пое от ръката на Страйк и си издуха носа.

Изминаха няколко минути в мълчание, през които Робин периодически си бършеше очите и си секнеше носа, като избягваше да поглежда Страйк, който по най-перверзен начин оставаше в нейната част на офиса, вместо да си иде във вътрешния кабинет.

– Какво? – каза накрая Робин с отново събуден гняв, задето той само стърчеше и я гледаше.

Страйк се усмихна. Въпреки всичко внезапно й се прищя да се разсмее.

– Там ли ще стоиш цяла сутрин? – попита, като се мъчеше да звучи сърдита.

– Не – все така усмихнат отвърна той. – Просто исках да ти покажа нещо.

Бръкна в раницата си и извади лъскава брошура за недвижими имоти.

– На Елин е – обясни. – Ходи на оглед вчера, мисли да си купува апартамент.

Желанието да се засмее се изпари. Как точно си въобразяваше Страйк, че ще я развесели със съобщението, че приятелката му се кани да си купи абсурдно скъп апартамент? Или се канеше да обяви (изстина вътрешно при тази мисъл), че двамата с Елин ще заживеят заедно? Като на филмова лента видя горния апартамент опразнен, Страйк живеещ в лукс, а себе си – обитаваща мини стая в покрайнините на Лондон, шепнеща в телефона си, за да не я чуе хазайката й веган.

Страйк постави брошурата на бюрото пред нея. На корицата имаше висока модерна кула, върхът на която наподобяваше щит, в който като три очи бяха разположени вятърни турбини. Надписът гласеше „Страта SE 1, най-желаните жилищни имоти в Лондон“.

– Виждаш ли?

Тържествуващият му вид до болка наскърбяваше Робин, още повече че му бе крайно неприсъщо да се възторгва от перспектива за луксозен живот. Но преди да успее да отговори нещо, на стъклената врата зад него се почука.

– Да го вземат дяволите – избъбри Страйк откровено смаян, когато отвори и вътре нахълта Пищяла, пощракващ с пръсти и обкръжен от обичайната си смесена миризма на цигарен дим, канабис и пот.