В тъмните гори

Поръчаха си по една мелба. Започнаха да ги ядат бавно, отгребвайки поред ту от сладоледа, ту от топлия гъст сироп, ту от разбития крем с орехи.

— Това ще добави някой и друг сантиметър към бедрата ми — каза Шери.

Тя беше малко по-висока от Нийла, с широки рамене, големи стърчащи гърди и яки бедра. Без да е дебела, беше достатъчно едра, така че някой и друг допълнителен сантиметър върху бедрата й едва ли беше от значение. Но Нийла реши да й спести подобна забележка.

— Така и така тази седмица ще хвърлим излишните килограми — каза тя.

— Най-добрият начин да прекараш почивката е да си поразвъртиш задника насам-натам.

— Нямам нищо против това.

— Не се и съмнявам. А най би ми харесало, ако Робърт Редфорд се отбие някоя нощ към бивачния ни огън. Аз го шашвам със своя ум и чар и той ме отмъква със себе си. Но с моя късмет сигурна съм, че ще си падне по теб.

— Тогава ще си го поделя с твоя милост.

— Обещаваш ли?

Изядоха мелбите. Поръчаха си кафе.

И след малко, помисли си Нийла, ще трябва да излезем, да отидем при колата и пак да поемем по тесния тъмен път през горите.

Не можем да стоим тук цяла нощ.

Сервитьорката затвори масивната дървена врата на заведението. През прозореца се виждаше, че навън е паднал мрак. Застланият с пясък паркинг се открояваше като сиво петно. Оттатък пътя светлинната реклама върху фасадата на мотела пръскаше призрачна светлина. Неголям надпис сочеше свободни места.

Погледите на Нийла и Шери се срещнаха.

— В никакъв случай! — каза Шери.

— Знам. И аз не искам да оставаме. Всъщност нито ми се тръгва, нито ми се остава.

— Ще се почувстваме доста по-добре, след като се отдалечим на няколко километра оттук.

Нийла кимна в знак на съгласие.

— Но преди да предприемем каквото и да било, моя милост ще посети леля си — добави Шери.

По време на краткото й отсъствие Нийла си поръча още едно кафе.

Шери се върна и Нийла на свой ред отиде до тоалетната. Оказа се чисто и приятно място. Такава трябва да бъде, помисли си Нийла, щом ресторантът се управлява от богати хора.

Когато Нийла се върна при масата, Шери бе вече оставила бакшиш за сервитьорката. А Нийла плати сметката на касата — беше неин ред.

Тя купи две пакетчета с ментолови бонбони за из път.

Сервитьорката изсипа дребни монети в шепата й и каза:

— Радвам се на такива редки гости!

Шери протегна ръка към топката на бравата и опита да я завърти. Топката не помръдна. Опита отново.

— Хей, госпожице! — подвикна тя на сервитьорката.

Главите на всички седящи на бара се обърнаха към тях.

— Хей, госпожице! Вратата е заяла!

Посетителите втренчиха погледи в тях. Неколцина от по-младите се усмихнаха, но на повечето погледите бяха мрачни.

— Не е заяла, миличка, а е заключена.

Нийла усети как стомахът й се сви на топка.

— А какво ще кажете да я отключите?

— Опасявам се, че не мога да направя това.

— Тъй ли? И защо, по дяволите?!

— Защото вие, двечките, ще останете тук.

И усмихвайки се, сервитьорката се обърна към посетителите на бара. Нийла изведнъж си даде сметка, че до един те бяха същите, когато влязоха преди толкова часове в ресторанта.

Четирима от тях мълчаливо слязоха от високите столчета, на които седяха.

Втора глава

Когато иззад насрещния завой се показа кола, Лендър Дилс изключи дългите светлини. След като се разминаха, той ги включи отново и пътят пред тях заблестя между шпалира от дървета.

— Сред шепота на борове и хвойна, на вековни дебри горски… — ритмично занарежда той.

— Татко често изпада в поетични настроения — каза от задната седалка Корделия, обръщайки се към седящия до нея Бен.

— Намирам, че хубаво говори — отвърна Бен.

Свястно момче беше този Бен. Не различаваше ямб от хорей и хич не го беше грижа за това, но поне изглеждаше що-годе интелигентен и възпитан. Лендър, който бе преподавател в колеж, бе виждал много младежи от другия тип.

А дъщеря му, слава Богу, проявяваше добър вкус относно гаджетата си.

— Лонгфелоу най-проникновено е описал гората — продължи Лендър. — Четейки го, човек даже с костите си започва да чувства глухотата на горските усои, където всичко е застинало от нявгашни времена. „Там, край обвитите във влажни мъгли брегове на езерото, сред обитавани от зли призраци дъбрави…“

— Това вече е по-скоро вдъхновение в духа на Едгар По — изкоментира Корделия.

— Аз не бих възразила, ако баща ши сега получи моментно вдъхновение — подхвърли Рут.

— Мама също я е ударил хормонът.

— Нямам предвид това, Корди. Знаеш много добре!

Корделия и Бен се разсмяха. Моментно вдъхновение! Неочаквано и с известна болка Лендър си представи своята дъщеря гола и стенеща под Бен. По начина, по който двамата се държаха един към друг, беше ясно, че вече са стигнали до това. Тази мисъл го караше да се чувства зле — така, както се чувства човек, когато е изгубил нещо скъпо за него. Но тя все пак беше на осемнадесет години — достатъчно голяма, за да знае какво прави. Той не можеше да я спира. А и не би опитал. Но все пак го болеше.

— Скоро ще стигнем до градчето Барлоу — каза Рут, осветявайки с фенерче пътната карта, разгъната на коленете й. — Какво ще кажете, ако спрем там?