В тъмните гори

— Не, благодаря. Тогава ще вземем две отделни бунгала. Разполагате достатъчно с такива, предполагам.

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Бихте ли попълнили регистрационната карта?

Докато Лендър попълваше различните графи, ръката му леко потреперваше. Онзи, който надничаше иззад вратата…

Той на два пъти хвърли бегли погледи в нейна посока. Лицето беше все там, опряно на процепа. Беше възрастно лице. Трудно му бе да определи дали принадлежи на мъж или на жена. Фиксиращото го око примигваше и сълзеше.

Лендър попълни формуляра за регистрация и го подаде на мъжа заедно с кредитната си карта.

Мъжът пресметна с калкулатора и каза:

— Дължите ми общо за двете бунгала за една нощ 42,50 долара. Валидно — до обяд. Бихте ли се подписали тук?

Лендър се подписа на фактурата.

Погледна към вратата. Вече беше затворена.

Мъжът се наведе и извади изпод плота два ключа.

— Ето, господин Дилс. Това са номер три и номер дванадесет.

— Близо ли са едно до друго?

— Ами едното е точно зад офиса, а другото е доста по-назад.

— Нямате ли такива, които да не са толкова отдалечени?

— Това е най-доброто, което мога да ви предложа, господин Дилс. Голям наплив имаме тази вечер.

— Добре тогава. Благодаря ви.

— Приятно прекарване при нас.

Лендър кимна. Отвори вратата и излезе навън облекчен, че е напуснал офиса.

Отиде до колата и се качи в нея.

— Какво стана? — попита Рут.

— Наех две бунгала. Трето и дванадесето.

Ръката му колебливо застина на ключа за запалване.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо, надявам се. Навярно е била майката на онзи.

— Какво?

— Докато бях там, някаква възрастна особа ме наблюдаваше полускришом. Това ме накара да понастръхна. Тя, или може би той, през цялото време ме дебнеше през процепа на вратата.

— Татко?! — извика изплашено Корделия.

— Сигурна съм, че тя е изцяло безобидна — каза Рут.

— Разбира се — съгласи се Лендър.

Запали мотора и бавно вкара колата в тъмното паркингово ограждение. Чувстваше известно успокоение от наличието в него на други возила. Все пак семейството му не беше само в този доста зловещ мотел.

Трета глава

Докато двама от мъжете държаха Нийла с извити зад гърба й ръце, сервитьорката дръпна портмонето й и го хвърли на тезгяха. Едно момиче на тийнейджърска възраст го сграбчи и заоглежда съдържанието му.

— Патъците й са готини — каза луничаво момче, застанало зад момичето. — Я да ги видим.

— Няма да ти станат — каза момичето.

— Може и така да е, но на нея няма да й трябват повече.

Сервитьорката коленичи и събу едната маратонка на Нийла, която не се и опита да я спре. Последния път, когато се опита да протестира, единият от мъжете й изви болезнено ръката. Шери, която се опълчи в началото, получи силен ритник в стомаха. Нийла реши, че е по-добре да ги оставят да им вземат каквото си поискат. Надяваше се да им се размине най-лошото.

Сервитьорката хвърли маратонките към момчето. То ги улови във въздуха. Качи се и седна на барплота, за да ги изпробва.

След това дойде редът на ръчния часовник на Нийла, последван от пръстена подарък, даден й при завършване на гимназията. Сервитьорката, ги пусна в предния джоб на престилката си. Те издрънчаха сред монетите от бакшишите, които бе получавала през деня. Грубите й ръцете дръпнаха яката на блузата на Нийла. Горното копче се скъса и се търкулна на пода. Обикновено тя носеше златна верижка на врата си. Сега се зарадва, че я бе оставила вкъщи, преди да тръгнат на път.

Жената вдигна косата над ушите на Нийла. Измърмори недоволно, че не намира обици на тях, и я шамароса.

После пристъпи към Шери. Повтори същата процедура и с нея — взе й портмонето, сандалите, двата пръстена. Шери нямаше часовник, но затова пък на шията й висеше разпятие със златна верижка. Сервитьорката внимателно свали верижката. Пусна и нея в джоба си. Шери извика от болка и се заизвива в ръцете на двамата едри мъже, когато сервитьорката дръпна златните й обици, разкъсвайки долната част на ушите й.

— Това ли е всичко? — попита единият от мъжете.

— Предполагам, че да — отговори сервитьорката.

Нийла чу подрънкване на метал. Дръпнаха лявата й ръка рязко надолу. Със силно прещракване около китката й се затвори халката на белезница. Другата се сключи около китката на Шери.

— А сега, дами, да тръгваме!

Някой побутна Шери. Тя залитна напред и опъна докрай верижката, свързваща двете момичета. Острите ръбове на халката се впиха болезнено в плътта на Нийла. Тя ускори крачка, стремейки се да бъде близо до Шери, за да избегне нова болка.

— И аз идвам — каза луничавото момче.

— Перверзник! — каза момичето.

Вече с маратонките на Нийла на краката си, момчето скочи от плота. Втурна се към задната врата и я отвори. Мъжете изведоха през нея първо Шери и после — Нийла.

— Къде ни водите? — попита Шери.

Нийла се учуди на спокойния й глас, с който зададе въпроса.

Мъжете запазиха мълчание. Още от самото начало пестяха думите си. И четиримата запазиха спокойния си тържествен вид, сякаш изпълняваха неприятна, но необходима задача.