Вампирът Лестат

Останалите ме обкръжиха — очевидно се опитваха да ме прикрият. Осъзнах, че тълпата не знаеше какво се случва сега. По всяка вероятност те знаеха само, че жертвоприношенията ще започнат скоро и друидите ще обявят някакво превъплъщение на бога.

Само един от групата носеше факла и ни водеше все по-надълбоко във вечерния мрак. Маел вървеше до мен, а останалите фигури в бели одежди — пред мен, от двете ми страни и зад мен.

Беше задушно, влажно и дърветата се издигаха на такава умопомрачителна височина на фона на помръкващото сияние по далечното небе, че сякаш продължаваха да растат пред очите ми.

Бих могъл да побягна сега, помислих си — но колко ли далече щях да успея да стигна, преди цялото племе да ме погне с грохот?

Ала бяхме стигнали една дъбрава и на слабата светлина на пламъците съзрях ужасяващи лица, издялани в кората на дърветата и човешки черепи на колове, които се хилеха в мрака. Вътре в издълбани дървесни дънери бяха наредени в редици още черепи, натрупани един връз друг. Всъщност това място си беше обикновена костница и обгръщащата ни тишина като че караше всички тези ужасни предмети да оживяват, изведнъж им позволяваше да проговорят.

Опитах се да се отърся от илюзията, от усещането, че тези черепи ме наблюдават втренчено.

Всъщност никой не наблюдава, помислих си, не съществува нито вечно съзнание, нито нищо.

Ала бяхме стигнали до един разкривен дъб с такава неимоверна обиколка, че се усъмних дали очите ми не ме лъжат. Колко ли старо трябваше да е това дърво, че да израсне с такава ширина, не можех да си представя. Но когато погледнах нагоре, видях, че извисяващите се към небето клони още са живи. Листата му все още бяха зелени и беше накичено цялото с жив имел.

Друидите бяха отстъпили отляво и отдясно. Само Маел остана до мен. Застанах с лице срещу дъба, с Маел далече от дясната ми страна и видях хиляди букети от цветя, положени в основата на дървото. Цветчетата им почти бяха загубили цвета си в сгъстяващия се мрак.

Маел бе навел глава и затворил очи. И другите като че бяха заели същата поза и телата им трепереха. Усетих как хладният ветрец разлюля зелената трева. Чух как листакът навсякъде наоколо подхвана вятъра в дълга и шумна въздишка, която утихна също тъй кротко, както и повеят му.

И тогава, много ясно, чух в мрака някой да изговаря думи, ала беззвучно!

Те несъмнено идваха от вътрешността на самото дърво и питаха дали онзи, който щеше тази вечер да пие от Божествената кръв, отговаря на всички изисквания или не.

Стори ми се, че губя разсъдъка си. Те ме бяха упоили. Но не бях пил нищичко от сутринта! Мислите ми бяха ясни, болезнено ясни, и отново чух беззвучния пулс на същото създание, което задаваше въпроси:

Той учен мъж ли е?

Крехкото тяло на Маел като че засия — с такава увереност отговори той. Лицата на другите изпаднаха в унес, с очи, втренчени в грамадния дъб. Единственото движение бе трепкането на пламъците на факлите.

Може ли той да слезе в Египет?

Видях как Маел кимна, от очите му бликнаха сълзи и бледото му гърло помръдна, когато той преглътна.

Да, аз съм жив, верни мой, и говоря, и ти се справи добре, и аз ще създам новия бог. Прати ми го.

Бях толкова слисан, че бях изгубил дар слово, пък и нямах какво да кажа. Всичко се беше променило. Всичко, в което вярвах, от което зависех изведнъж бе поставено под съмнение. Не изпитвах ни най-малък страх, само бях вцепенен от почуда. Маел ме хвана за лакътя. Останалите друиди му се притекоха на помощ и ме поведоха около дъба, около цветята, струпани в корените му, докато най-сетне не стигнахме до грамадна камара от камъни, струпана до него.

И от тази страна по дърветата в гората имаше издялани образи, сбирки от черепи и бледи фигури на друиди, които не бях виждал досега. И тези мъже, някои — с дълги бели бради, се плъзнаха напред, положиха ръце върху камъните и се заеха да ги отнасят.

Маел и останалите се трудеха заедно с тях — мълчаливо вдигаха огромните камъни и ги мятаха настрани. Някои от камъните бяха толкова тежки, че бяха нужни трима мъже, за да ги вдигнат.

И най-сетне в основата на дъба се разкри тежка желязна врата с грамадни ключалки по нея. Маел извади железен ключ и произнесе някакви дълги думи на езика на келтите, на които другите отговориха. Ръката на Маел трепереше. Но скоро той отключи всички ключалки, и после четирима друиди бяха нужни, за да отворят вратата. И когато факлоносецът запали нова главня за мен и я сложи в ръцете ми, Маел рече:

— Влез, Марий.

На трепкащата светлина на факлата двамата се спогледахме. Той изглеждаше безпомощно създание, неспособно да размърда крайниците си, въпреки че сърцето му преливаше от чувства, когато ме погледна. Разкрил ми се бе едва миг от чудото, което го бе сътворило и възпламенило, и бях изцяло смирен и озадачен от произхода му.

Ала от вътрешността на дървото, откъм мрака отвъд тази грубо изсечена врата, отново се обади безмълвният: