Вампирът Лестат

— Зная — рече той. — От мен не можеш да имаш тайни. Ти не желаеш да станеш Бог на дъбравата и търсиш изход за бягство. Но виждаш ли, тази беда може да те изнамери, където и да си, освен ако не откриеш причината ѝ и как да я предотвратиш. Затуй знам, че ще заминеш за Египет, инак и ти, в утробата на нощта, или в утробата на черната земя можеш да бъдеш изпепелен против естеството от това слънце.

Той пристъпи към мен — тътреше крака по каменния под.

— Помни ми думата, трябва да избягаш още тази нощ. Аз ще кажа на поклонниците, че трябва да слезеш в Египет за спасението на всички ни, но на тях ще им бъде омразно да се разделят с новия си, здрав и силен бог. Ала ти трябва да заминеш. И след празника не бива да им се оставяш да те затворят в дъба. Трябва бързо да заминеш. И преди изгрев-слънце се зарови в Майката земя, за да избягаш от лъчите. Тя ще те пази. Ела сега при мен. Ще ти дам Кръвта. И се моли все още да съм способен да ти предам древната си сила. Ще бъде бавно, и дълго. Ще вземам и ще давам, ще вземам и ще давам, ала съм длъжен да го сторя, а ти си длъжен да станеш бог, и си длъжен да сториш точно каквото ти казах.

И без да чака моето съгласие, внезапно той скочи върху мен, черните му пръсти се вкопчиха в мен и факлата изпадна от ръцете ми. Паднах назад, върху стълбите, ала той вече бе забил зъби в гърлото ми.

Знаеш какво се случи, знаеш какво е чувството, когато ти изсмукват кръвта и изпадаш в несвяст. В тези мигове видях гробниците и храмовете на Египет. Видях две сияйни фигури, седящи една до друга като на трон. Видях и чух други гласове, които ми говореха на други езици. А под всичко това звучеше една и съща заповед: Служи на Майката, вземи принесената в жертва кръв, властвай над вярата, вечната вяра на дъбравата.

Борех се, както човек се бори насън, неспособен да извикам, неспособен да избягам. И когато осъзнах, че вече съм свободен, не съм прикован на пода, отново видях бога, пак тъй черен като преди, ала този път — силен, сякаш огънят едва го бе опърлил и той бе възобновил пълната си сила. Лицето му бе добило очертания и дори красота, чертите му бяха добре оформени под напукания изгорял кожен калъф — неговата собствена кожа. Около жълтите очи се бяха появили естествените гънки на плътта, които ги превръщаха в прозорци на душата. Но той бе все тъй сакат и се измъчваше, почти неспособен да помръдне.

— Стани, Марий — рече той. — Ти имаш жажда, и ще ти дам да пиеш. Стани и ела при мен.

И знаеш какъв екстаз ме разтърси, когато неговата кръв се вля в мен, когато потече по всяка вена, по всеки член. Ала ужасното махало едва се бе люшнало.

Часове изминаха в дъба, докато той ми изпиваше кръвта и ми я връщаше отново и отново. Пресъхнал, лежах на пода и ридаех. Съсухрях се също като него. И той отново ми даваше да пия от кръвта, и аз се надигах, обезумял от прекрасно чувство, само за да ми я отнеме той отново.

С всяка размяна идваха и уроците: че съм безсмъртен, че могат да ме убият само слънцето и огънят, че денем ще спя в земята, че нивга няма да позная болест или естествена смърт. Че душата ми никога няма да се пресели от моето тяло в друго, че съм слуга на Майката и че луната ще ми дава сили.

Че ще заяквам от кръвта на злодеите и дори на невинните, принесени в жертва на Майката, че между жертвоприношенията трябва да гладувам, за да изсъхне и да се опразни тялото ми като мъртвата пшеница в полята зиме, само за да се изпълни с жертвената кръв и отново да стане здраво и прекрасно като новоизбуялите растения напролет.

Всичко това научих, всичко това разбрах. Но онова, на което ме научиха през тези часове бе същото, което научаваме в мига, когато Пием от Кръвта — че вече не съм смъртен човек, че съм се преобразил от всичко онова, което ми бе познато, в същество толкова могъщо, че тези стародавни учения едва можеха да го обуздаят или обяснят, че моята орис, както казваше Маел, бе отвъд всякакво познание, в което някой, смъртен или безсмъртен, би могъл да ме просвети.

Най-сетне богът ме подготви да изляза от дървото. Този път бе изпил толкова кръв от мен, че едва успях да се изправя. Бях вейка. Ридаех от жажда, виждах кръв, подушвах кръв, и ми идеше да го нападна, да го хвана и да го пресуша, ако имах силите. Ала силата, разбира се, бе у него.

— Ти си опразнен, какъвто винаги ще бъдеш, щом дойде празникът — рече той. — За да можеш да се напиеш до насита с жертвената кръв. Ала запомни какво ти казах. След като се възцариш, трябва да намериш начин да избягаш. Що се отнася до мен, опитай се да ме спасиш. Кажи им, че аз трябва да бъда пазен, редом с теб. Ала, както изглежда, времето ми изтича.

— Защо, как така? — попитах.

— Ще видиш. Тук трябва да има само един бог, един добър бог. Ако можех да сляза с теб в Египет, щях да мога да пия от кръвта на древните, и тя можеше да ме изцели. Но инак изцелението ми би отнело стотици години. И не бива това време да ми се дава. Ала запомни — върви в Египет. Направи всичко, както ти казах.