Вампирът Лестат

На третата нощ от новия ми живот аз влязох в стария си дом в Масилия и открих библиотеката си, писалището си и книгите си непокътнати. А моите верни роби, като ме видяха, изпаднаха във възторг. Какво значеха за мен всички тези неща? Какво значение имаше, че съм писал тази история, че съм лежал в това легло?

Знаех, че вече не мога да бъда Марий римлянинът. Ала щях да взема от него всичко, що можех. Изпратих любимите си роби у дома. Писах на баща си, че тежка болест ме принуждава да доживея остатъка от дните си сред жегата и сушата на Египет. Написаната история изпратих в Рим на хора, които щяха да я прочетат и издадат, а после поех към Александрия с джобове, пълни със злато, със старите си документи за пътуване и двама тъпоглави роби, които никога не се запитаха защо ли пътувам нощем.

И само месец след големия празник Сауин в Галия вече скитах по черните криви нощни сокаци на Александрия и зовях старите богове с беззвучния си глас.

Бях обезумял, ала безумието щеше да отмине. Трябваше да намеря старите богове. И ти знаеш защо бях длъжен да ги намеря. Не само заради заплахата, че бедата отново може да връхлети и че богът слънце ме дири сред тъмата на дневния ми сън или идва при мен с изпепеляващия си огън в непрогледния мрак на нощта.

Трябваше да открия старите богове, защото не издържах на самотата си сред хората. Ужасът от нея ме преизпълваше докрай, и въпреки, че убивах само убийци и злодеи, съвестта ми бе твърде тънко настроена, че да мога да се самозалъгвам. Непоносимо бе прозрението, че аз, Марий, познал и наслаждавал се приживе на такава любов, се бях превърнал в безмилостния приносител на смъртта.

9

Александрия не беше древен град, съществуваше едва от малко повече от триста години. Но беше голямо пристанище и приютяваше най-големите библиотеки в римския свят. Учени от цялата империя идваха да се занимават там с наука, и аз в един друг живот бях един от тях — и ето, отново се намерих там.

Ако богът не ми бе наредил да дойда, щях да навляза по-дълбоко в Египет — „вдън Египет“, както се изразяваше Маел; подозирах, че отговорите на всички загадки се крият в древните светилища.

Но в Александрия ме обзе странно чувство. Аз знаех, че боговете са там. Знаех, че те насочват стъпките ми, когато обикалям из улиците с публични домове и свърталища на крадци, местата, където хората отиваха да погубят душите си.

Нощем лежах в леглото си в малката си римска къща и зовях боговете, борех се с лудостта си. Чудех се също като теб над мощта и силата, и съсипващите чувства, които ме изпълваха сега. И една нощ, току пред зори, когато една-единствена лампа светеше зад прозрачните воали на балдахина над леглото ми, аз извърнах очи към далечния вход към градината и видях там да стои неподвижна черна фигура.

За миг тази фигура ми приличаше на сън, защото от нея не лъхаше на нищо, тя като че не дишаше и не издаваше ни звук. И тогава разбрах, че е един от боговете, ала тя изчезна, а аз седях и се взирах подире ѝ и се опитвах да си спомня какво съм видял: черно, голо създание с плешива глава и червени пронизващи очи, създание, което изглеждаше изгубено в собствената си неподвижност, странно свенливо, което напрегна сили да избяга едва в последния момент, преди да го открият.

Следващата нощ, докато бродех по сокаците, чух глас, който ме призоваваше, ала беше по-нечленоразделен от онзи, който бе излязъл от дървото. Той ми разкри, само че вратата е наблизо. И най-сетне дойде онзи застинал и безмълвен миг, когато застанах пред нея. Отвори ми я бог. Бог ме бе призовавал.

Бях уплашен, докато слизах по неизбежните стълби, сякаш се спусках надолу по стръмен тунел. Запалих свещта, която бях донесъл със себе си, и видях, че влизам в подземен храм, по-стар от града Александрия, светилище, построено може би още по времето на древните фараони. Стените му бяха изрисувани в мънички цветни картинки, изобразяващи живота в древния Египет.

А после видях и надписа, величественият картинен надпис с неговите миниатюрни мумии, птици, ръце, които се прегръщат без тела и увиващи се змии.

Продължих и навлязох в огромна зала с квадратни колони и сводести тавани. Същите картини покриваха всяка педя от камъка тук.

И тогава с ъгъла на окото си съзрях нещо, което отпърво ми заприлича на статуя — черна фигура, застанала до една колона и подпряла се с една ръка на камъка. Ала знаех, че това не е статуя. Никой египетски бог, изваян от диорит, никога не е стоял в подобна поза, нито пък е носил пола от истински лен около слабините си.

Обърнах се бавно, като събирах смелост за гледката, която щеше да се разкрие пред очите ми в пълнота — и видях същата изгорена плът, същата буйна коса, макар и черна, същите жълти очи. Устните се бяха съсухрили около зъбите и венците, а дъхът излизаше мъчително от гърлото му.

— Как и кога дойде? — попита създанието на гръцки.