Вампирът Лестат

— Тогава защо не разпръснеш пепелта? — Мъчех се в гласа ми да не проникне обзелото ме гибелно отчаяние.

— А трябва ли? — попита ме той и спечената плът около очите му се обтегна. — Мислиш ли, че трябва?

— Мен ли питаш! — възкликнах.

Продраният, мъчителен смях отново го разтърси и той ме поведе надолу по коридора към една осветена стая.

Помещението, в което влязохме, се оказа библиотека. Няколко поставени тук-там свещи осветяваха дървени лавици, наредени в ромбовидна форма и отрупани с пергаментови и папирусови свитъци.

Естествено, изпаднах във възторг, защото библиотеката бе нещо понятно за мен. Тя бе единственото човешко място, в което все още се чувствах донякъде разумен като в миналото.

Ала се стреснах, когато видях още един — още един от нас, да седи отстрани на масата за писане, забил поглед в пода.

Този изобщо нямаше коса и въпреки, че целият бе катраненочерен, кожата му бе здрава, като изваяна и лъщеше като намазана с масло. Чертите на лицето му бяха красиви, ръката, отпусната в скута, обгърнат с бяла ленена пола, бе изящно сгъната, всички мускули по голите му гърди бяха добре очертани.

Той се обърна и вдигна поглед към мен. И нещо мигновено премина между нас, нещо по-безмълвно и от безмълвието, както се случва с нас.

— Това е Старейшината — рече по-слабият, който ме бе довел тук. — И ти сам виждаш как той е издържал на огъня. Ала той няма да проговори. Откакто се случи, не е проговорил. Но несъмнено той знае къде са Майката и Бащата и защо е било позволено това да се случи.

Старейшината просто отново се загледа напред. Ала на лицето му се изписа любопитно изражение, язвителност и сянка на забавление, и мъничко презрение.

— Още преди да се случи тази беда, Старейшината не ни проговаряше често — заобяснява другият. — Огънят не го промени, не го направи по-отзивчив. Той седи, потънал в мълчание, и все повече заприличва на Майката и Бащата. От време на време чете. Понякога излиза в горния свят. Той Пие Кръвта, той слуша певците. Понякога танцува. Заговаря смъртните по улиците на Александрия, ала на нас не говори. Няма какво да ни каже. Ала той знае… той знае защо това ни сполетя.

— Остави ме с него — помолих.

Обзело ме беше същото чувство, което обзема всички същества в подобно положение — че ще го накарам да проговори, ще изтръгна нещо от него, както никой не е успял. Ала суетата не бе единствената ми подбуда. Той бе онзи същият, който бе дошъл при мен в спалнята у дома, сигурен бях. Той бе онзи, който стоеше на прага ми и ме наблюдаваше.

И бях усетил в погледа му нещо. Наречете го разум, наречете го интерес, наречете го разпознаване на някакво общо познание — но там имаше нещо.

И знаех, че аз нося у себе си възможностите на един по-различен свят, непознат на Бога на дъбравата и дори на този, немощният и раненият до мен, който гледаше Старейшината отчаяно.

Немощният се оттегли, както го бях помолил. Отидох до масата за писане и се вгледах в Старейшината.

— Какво да правя? — попитах на гръцки.

Той рязко вдигна очи към мен и забелязах в чертите му онова, което наричам разум.

— Има ли смисъл да продължа да те разпитвам? — попитах.

Бях подбрал тона си внимателно. В него нямаше ни капка официалност, ни капка почтителност. Говорех му съвсем свойски.

— А какво точно търсиш ти? — попита ме той внезапно и хладно на латински и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. Говореше рязко, предизвикателно.

За мен бе облекчение да мина на латински.

— Чу какво казах на другия — продължих аз все така непринудено.

— Как съм бил сътворен от Бога на дъбравата в Земята на келтите и как ми бе наредено да открия защо боговете са загинали в пламъци.

— Ти не идваш от името на Боговете на дъбравата! — заяви той все така язвително. Не бе вдигнал глава, просто гледаше нагоре и затова погледът му изглеждаше още по-предизвикателен и презрителен.

— И да, и не — отвърнах. — Щом можем да загинем така, аз бих искал да узная защо. Случилото се веднъж може да се случи и втори път. И бих искал да узная дали в действителност сме богове, и ако сме, то какви са задълженията ни към човека. Майката и Бащата действителни същества ли са, или са легенди? Как е започнало всичко това? Бих искал да узная, разбира се.

— Случайно — изрече той.

— Случайно? — наведох се напред. Стори ми се, че ми се е счуло.

— Случайно се започна — отвърна той хладно, заканително, с ясния намек, че въпросът е нелеп. — Преди четири хиляди години се започна по случайност и оттогава всичко е обвито в магии и вярвания.

— Истината ми казваш, нали?

— А защо да не ти я кажа? Защо да те предпазвам от истината? Защо да си правя труда да те лъжа? Та аз дори не зная кой си. И не ме е грижа.

— Тогава ще ми обясниш ли какво значи това, че всичко се е започнало случайно? — настоях.