Вампирът Лестат

— Не зная. Мога да ти обясня, а мога и да не ти обясня. За последните няколко мига изговорих повече, отколкото съм продумвал от години. Историята на тази случайност може и да не е по-истинна от митовете, които радват другите. Другите винаги са избирали митовете. Това всъщност искате вие, не е ли така? — гласът му се извиси и той леко се надигна от стола, сякаш ядът в гласа му го подтикваше да се изправи на крака. — История на нашето сътворение, подобна на Битието на евреите, разказите на Омир, дърдоренето на вашите римски поети Овидий и Вергилий, огромно и лъщящо тресавище от символи, от които се предполага, че е произлязъл самият живот — беше се изправил и направо крещеше, по черното му чело се издуваха вени, ръката му бе свита в юмрук върху писалището. — Точно такива приказки са изписани по документите в тези стаи, частици от тях изникват в химните и песнопенията. Искаш ли да я чуеш? И тя е също толкова вярна, колкото и всичко останало.

— Разкажи ми каквото желаеш — отвърнах. Опитвах се да запазя спокойствие. От мощния му глас ме боляха ушите, и чух как нещо се раздвижи из близките стаи. Други създания, същите като онази изсъхнала люспа, която ме бе довела тук, дебнеха наоколо. — И можеш да започнеш с признанието си защо дойде в моите покои тук, в Александрия — продължих хапливо. — Защото ти ме доведе тук. Защо го направи? За да роптаеш срещу мен? За да ме ругаеш, че питам как се е започнало?

— По-тихо.

И аз мога да ти кажа същото.

Той ме огледа спокойно отгоре до долу и се усмихна. Разтвори ръце, сякаш ме приветстваше или ми поднасяше дар, и вдигна рамене.

— Искам да ми разкажеш за онази случайност — настоях. — Бих те умолявал дори, ако смятах, че това ще доведе до нещо. Какво да направя за теб, че да те накарам да ми разкажеш?

Лицето му премина през няколко забележителни преображения. Усещах мислите му, ала не ги чувах, усещах надменност. И когато той заговори отново, гласът му прозвуча глухо, сякаш се мъчеше да потисне мъката, която го души.

— Чуй нашата древна история… Добрият бог Озирис, първият фараон на Египет, във времената, преди да бъде изобретена писмеността, бил убит от зли люде. И когато съпругата му Изида събрала парчетата от тялото му, той станал безсмъртен и след туй се възцарил в света на мъртвите. Царството му било царство на луната и на нощта и му носели кръвта на жертвите, принесени на великата богиня, и той я пиел. Ала жреците се опитали да откраднат от него тайната на неговото безсмъртие и тъй започнали да му се кланят тайно. И къде са храмовете му знаели само онези негови поклонници, които го пазели от бога на слънцето, що по всяко време можел да нападне Озирис, за да го изпепели с жарките си лъчи. Ала в легендата прозира истината. Първият цар открил нещо или по-скоро паднал жертва на грозно произшествие и се превърнал в противоестествено създание, притежаващо сила, която би могла да се приложи от обкръжението му за причиняване на неизброими злини. И затова той я превърнал във вяра, мъчел се да я заключи в задължения и обреди, мъчел се да ограничи достъпа до Могъщата Кръв до онези, които биха я използвали само и единствено за бели магии. И така сме възникнали ние.

— А Майката и Бащата са Изида и Озирис?

— И да, и не. Те са първите двама. Изида и Озирис са имената, с които се наричали в митовете, които разказвали сами, или в древната вяра, върху която присадили себе си.

— А каква е било самото произшествие? И как е било открито?

Той впери в мен очи продължително и мълчаливо, а после отново седна, обърна се настрани и се загледа, също както преди.

— Но защо да ти казвам? — попита, ала този път вложи във въпроса ново чувство, сякаш говореше искрено и трябваше да си отговори сам. — Защо изобщо да върша нещо? Ако Майката и Бащата не желаят да се надигнат от пясъците, за да се спасят, когато слънцето се покаже над хоризонта, то защо изобщо да се помръдвам? Или да говоря? Или да продължавам да съществувам? — и той отново се взря в мен.

— Това ли се е случило? Майката и Бащата са излезли на слънце?

— Били са оставени на слънцето, скъпи ми Марий — отвърна той и аз се слисах, че знае името ми. — Оставени на слънце. Майката и Бащата не се движат по своя воля — случва се само рядко, за да си шепнат помежду си и да повалят онези от нас, които са дошли при тях за целебната им кръв. Те биха могли да изцелят всички нас, изгорените, ако ни дадат да пием от целебната си кръв. От четири хиляди години съществуват Бащата и Майката, и нашата кръв набира сила с всяко годишно време, с всяка жертва. Тя набира сила дори от глада, защото когато гладът свърши, се радваме на нови сили. Ала Бащата и Майката не ги е грижа за техните деца. А сега, изглежда, не ги е грижа и за самите тях. Може би след четири хиляди нощи те просто са пожелали да видят слънцето!