Вампирът Лестат

— Гнусно! — измърморих. Но дали бе така? Ние в Рим осъждахме нашите престъпници на разпъване на кръст, на изгаряне на кол, на всякакви жестокости. Дали ни правеше по-цивилизовани това, че не наричахме това религиозна жертва? Може би келтите бяха по-мъдри от нас, че не похабяваха смъртта им.

Ала това бяха глупости. Главата ми се маеше. Колата пълзеше по пътя си. Чувах онези, които ни подминаваха пеша или на кон. Всички отиваха на празника Сауин. Щях да умра. Не исках да ме изгорят на клада. Маел изглеждаше блед и уплашен. А воят на мъжете в затворническите каруци направо ме влудяваше.

Какво ли щях да мисля, докато палят кладата? А когато започна да горя? Не издържах на всичко това.

— Какво ще се случи с мен? — попитах внезапно. Идеше ми да удуша Маел. Той вдигна очи и веждите му едва помръднаха.

— Ами ако богът вече е мъртъв… — прошепна той.

— Тогава ние с тебе заминаваме в Рим и се напиваме заедно с хубаво италианско вино! — прошушнах.

Беше късен следобед, когато колата спря. Шумът като че се вдигаше около нас като пара.

Понечих да надникна навън и Маел не ме спря. Видях, че сме пристигнали на обширна поляна, оградена от всички страни от грамадни дъбове. Всички каруци, включително и нашата, бяха изтеглени сред дърветата, а в средата на поляната стотици се трудеха върху нещо, за което бяха нужни безброй наръчи съчки, въжета, дълги по цели мили и стотици прясно отсечени дървета.

Най-грамадните и най-дългите дънери, които бях виждал някога, ги изправяха нагоре във вид на две големи букви Х.

Горите гъмжаха от зяпачи. Поляната не побираше пълчищата. Ала още и още каруци лъкатушеха из навалицата, за да си намерят място в края на гората.

Отпуснах се назад и започнах да се залъгвам, че не зная какво вършеха там, навън — ала знаех. И преди залез чух онези в затворническите коли да надават още по-силни и още по-отчаяни викове.

Смрачаваше се. И когато Маел вдигна покривалото, за да мога да гледам, аз с ужас се вгледах в двете великански фигури от вейки — явно едната беше мъж, а другата — жена, ако съдим по преплетените увивни растения, от които бяха направени дрехите и косите, издигнати от дърва, върбови клонки и въжета и изпълнени отгоре до долу с гърчещите се тела на осъдените, които се гърчеха и умоляваха за пощада.

Загубих ума и дума, щом видях тези двама чудовищни великани. Не можех да преброя гърчещите се човешки тела вътре в тях, жертви, натъпкани в кухите скелети на грамадните им крака, торсове, ръце, дори длани и пръсти, и дори в техните грамадни и безлики, подобни на клетки глави, увенчани с бръшлянови листа и цветя. Дрехата на жената бе от гирлянди от цветя, житни стебла бяха затъкнати в бръшляновия пояс на мъжа. Фигурите се тресяха и сякаш всеки миг щяха да паднат, но аз знаех, че мощните кръстовидни подпори от греди, извисяващи се над далечната гора, ги подпират. И навсякъде около краката на тези фигури бяха струпани наръчи от подпалки и цепеници, пропити с катран, които скоро щяха да ги подпалят.

— И значи, всички тези, които трябва да умрат, са виновни за някакво злодейство и ти искаш да го повярвам? — попитах Маел.

Той кимна с обичайната си сериозност.

— Чакали са месеци, а някои и години, да бъдат принесени в жертва — каза той почти с безразличие. — Идват от цялата земя. И не могат да променят своята орис, също както и ние не можем да променим нашата. А тя е да загинат в телата на Великата майка и нейния Любим.

Все повече се отчайвах. Да бях се опитал някак да избягам! Ала сега около двайсет друида заобиколиха колата, последвани от легион воини. А самата тълпа се отдръпна толкова далече в гората, че не ѝ виждах края.

Бързо се стъмняваше, и навсякъде палеха факли.

Чувах рева на възбудени гласове. Осъдените запищяха още по-пронизително и умолително.

Не помръдвах и се опитвах да освободя разума си от паниката. Щом не можех да избягам, то щях да посрещна тези странни церемонии поне донякъде спокоен, и когато стане ясно що за шарлатания са, щях с достойнство и праведност да изкажа каквото съм отсъдил на глас, достатъчно силно, че и другите да го чуят. И това щеше да е последното ми деяние, деянието на бога, и то трябва да бъде извършено властно, инак нямаше да остави никаква следа във великия божествен замисъл.

Колата потегли. Вдигна се голям шум, чуваха се много крясъци, Маел стана, хвана ръката ми и ме подкрепи. Когато вдигнаха покривалото, бяхме спрели дълбоко навътре в гората, на много крачки от поляната. Огледах се назад към потресаващата гледка на грамадните фигури — светлината от факлите хвърляше отблясъци по гъмжилото от жалки гърчещи се тела вътре в тях. Тези страшилища изглеждаха оживели, и сякаш бяха готови внезапно да тръгнат и да смажат всички ни. Играта на светлини и сенки по телата на натъпканите в грамадните глави създаваше измамното впечатление за уродливи лица.

Не можех да се принудя да извърна очи от тях и от тълпата, събрана наоколо, но Маел ме стисна здраво над лакътя и каза, че сега трябва да отида в светилището на бога заедно с отбрани жреци.