Вампирът Лестат

Понечих да отговоря, и усетих рязък удар в тила. Болката плисна във всички посоки по черепа ми, все едно бе вода. Усетих, че ме измъкват. Видях как масата се надигна, видях тавана над мен. Мисля, че ми се искаше да го попитам: „Откуп ли искаш? Заведи ме у дома, при моя иконом!“

Но още тогава разбрах, че правилата на моя свят тук изобщо не важат.

Когато се събудих, беше ден и се возех на голяма каруца, която се носеше бързо по един черен път през безбрежна гора. Бях с вързани ръце и крака, а върху мен бе метната завивка. Можех да се оглеждам наляво и надясно през изплетените от върбови клонки страни на каруцата и видях мъжа, който бе разговарял с мен, да язди до мен. С него яздеха и други и всички бяха облечени в панталони и кожени елеци, препасани с пояси, и носеха железни мечове и гривни. Косите им бяха почти бели в шарената сянка и докато яздеха вкупом край каруцата, не разговаряха.

Самата дъбрава като че бе садена тъй, че да подобава на титаните. Дъбовете бяха древни и грамадни, преплетените им клони затулваха слънчевите лъчи, и ние часове наред пътувахме сред свят на влажни тъмнозелени листа и гъсти сенки.

Не помня градове, не помня села. Помня само една недодялано построена крепост. Щом влязохме през портите, видях два реда от къщи със сламени покриви и навсякъде — варвари с кожени дрехи. И когато ме отнесоха в една от къщите, ниска и тъмна, и ме оставиха там сам, краката ми се бяха схванали нетърпимо и бях толкова бдителен, колкото и разярен.

Вече знаех, че се намирам в необезпокояван анклав на древните келти, същите онези бойци, оплячкосали древното светилище в Делфи само преди няколко века, а не след дълго — и самия Рим, същите войнствени зверове, които, яхнали чисто голи конете си, тръгнаха на битка срещу Цезар с ревящи рогове и виковете им подплашиха дисциплинираните римски войници.

С други думи казано, бях извън обсега на всичко онова, на което разчитах. И ако всички тези приказки, че съм щял да стана един от боговете, значеха, че ще ме заколят на същия онзи окървавен олтар в дъбовата горичка, то по-добре да се махам оттук, по дяволите.

6

Когато моят похитител отново се появи, той бе облечен в прословутите бели одежди, а чорлавата му руса коса бе сресана. Изглеждаше безупречно — внушително и тържествено. Още високи мъже с бели одежди, някои стари, други — млади, и всичките със същите лъскави руси коси, влязоха след него в сумрачната стая.

Те мълчаливо се наредиха в кръг около мен. И след проточило се мълчание сред тях се понесе шепот.

— Ти си съвършен, за бога — рече старшият и забелязах мълчаливото задоволство на онзи, който ме бе довел тук. — Ти си точно онова, което богът поиска — продължи старшият. — Ти ще останеш с нас до големия празник Сауин, а после ще бъдеш отведен в свещената дъбрава и там ще пиеш от Божествената кръв, и ще станеш баща на богове, възсъздател на цялата магия, която необяснимо ни е била отнета.

— А тялото ми ще умре ли, когато се случи това? — попитах ги. Гледах ги, гледах тесните им лица с остри черти, изпитателните им погледи, изнуреното изящество, с което ме обкръжаваха. Какъв ли ужас е всявала тази раса, когато нейните воини са връхлитали народите на Средиземноморието! Нищо чудно, че толкова е писано за тяхното безстрашие. Но тези не бяха воини. Те бяха жреци, съдии и учители. Те бяха наставниците на младите, пазителите на поезията и на законите, незаписани никога на никакъв език.

— Само смъртното в теб ще умре — отвърна онзи, който от самото начало ми говореше.

— Лош късмет — рекох. — Защото в мен друго няма.

— Не — възрази той. — Тялото ти ще остане и ще бъде възславено. Ще видиш. Не се страхувай. И освен това, ти по никакъв начин нищо не можеш да промениш. До празника Сауин ще пуснеш косата си да израсне дълга и ще научиш нашия език, нашите химни и закони. Ние ще се грижим за теб. Моето име е Маел, и аз самият ще те уча.

— Но аз нямам желание да ставам бог — заявих. — Несъмнено боговете не искат такъв, дето няма охота.

— Старият бог ще реши — отвърна Маел. — Ала зная, че когато пиеш от божествената кръв, ти ще станеш бог и всичко ще ти стане ясно.

Бягството бе невъзможно.

Вардеха ме денонощно. Не ми бе позволено да имам нож, с който да мога да отрежа косата си или да си нанеса някакви други увреждания. През повечето време лежах в празната тъмна стая, пиян от пшеничена бира и заситен от тлъстите печени меса, с които ме хранеха. Нямах нищо за писане и това ме измъчваше.

От скука слушах Маел, когато дойдеше да ме наставлява. Оставях го да ми пее химни, да ми декламира древни поеми, да приказва за закони и само сегиз-тогиз го дразнех с очевидния факт, че един бог няма нужда от наставления.

Той се съгласяваше — ала какво му оставало, освен да се опитва да ме накара да проумея какво ми предстои.