Вампирът Лестат

Не бих могъл да бъда толкова доволен тази вечер, ако си бях в моята библиотека в Рим. Всъщност таверната ми допадаше повече. Където и да отидех, аз издирвах подобни места, на които да пиша — поставях свещта, мастилницата и пергамента на някоя маса до стената и най-добрата работа свършвах привечер, когато кръчмите бяха най-шумни.

Като се оглеждам назад, по-лесно се вижда, че целия си живот съм прекарал сред трескава дейност. Бях свикнал с мисълта, че нищо не би могло да ме засегне неблагоприятно.

Бях израсъл като незаконен син в богата римска къща — обичан и глезен, позволяваше ми се да правя каквото си поискам. Законните ми братя трябваше да се безпокоят за бракове, политика и война. На двайсет години аз бях станал ученият и летописецът, онзи, който надигаше глас на пиянски гуляи, за да урежда исторически и военни спорове.

По време на пътешествията си разполагах с много пари и с документи, които ми отваряха врати навсякъде. Да кажа, че животът е бил благосклонен към мен, би означавало да се изразя твърде скромно. Аз бях една изключително щастлива личност. Но истински важното тук е, че животът никога не ми бе дотягал, нито ме бе мачкал.

Изпълваше ме чувството, че съм непобедим, както и едно постоянно удивление. И всичко това се оказа важно за мен по-късно, както за теб се оказаха важни твоите гняв и сила, също толкова важно, колкото отчаянието и жестокостта биха могли да са за духовете на други.

Ала нека продължа… Ако имаше нещо, което да ми липсва в моя доста наситен със събития живот — а аз не се и замислях особено за това, то това бяха обичта и знанията на моята келтска майка. Тя бе умряла при раждането ми и за нея знаех единствено, че е била робиня, дъщеря на войнствените гали, били се срещу Юлий Цезар. Бях рус и синеок като нея. А и изглежда нейният народ бе народ от великани. Още в крехка възраст аз се извисявах над баща си и братята си.

Ала не изпитвах почти никакво любопитство към галските си предци. Бях дошъл в Галия като образован до мозъка на костите си римлянин и нямах съзнание за своята варварска кръв, а по-скоро споделях обичайните за онези времена убеждения — че Цезар Август е велик владетел и че в неговата благословена епоха на Pax Romana законът и разумът изместват старите суеверия из цялата Империя. Нямаше място, толкова забутано, че през него да не мине римски път — нямаше такова място и за войниците, учените и търговците, които ги обикаляха.

Нея вечер пишех като луд, дращех описания на хората, които влизаха и излизаха от таверната, деца като че ли на всички раси, които говореха на десетина различни езици.

И без видима причина бях обзет от една странна идея за живота, странна грижа, която достигаше почти до приятно обсебване. Спомням си, че ме обзе онази нощ, защото изглеждаше някак си свързана с всичко онова, което се случи впоследствие. Ала не беше свързана. Тази идея ми беше хрумвала и преди. Това, че си я припомних в тези мои последни свободни часове като римски гражданин, не бе нещо повече от съвпадение.

Идеята бе просто, че съществува някой, който знае всичко, някой, който е виждал всичко. Нямах предвид, че съществува Върховно божество, а по-скоро, че на земята съществува вечен разум, вечно съзнание. И се замислих върху него практически, и тези мисли едновременно ме възбуждаха и успокояваха. Някъде във всичко онова, което бях видял през пътешествията си, имаше някакво съзнание, представа за това какво е било в Масилия преди шест века, когато са пристигнали първите гръцки търговци, представа за това какво е било в Египет, когато Хеопс е построил пирамидите. Някой знаеше каква е била светлината в късния следобед на деня, когато Троя е била завладяна от гърците, и някой или нещо знаеше какво са си говорили селяните в малкия си чифлик край Атина точно преди спартанците да срутят стените.

Представата ми за това кой или какво представляваше то, бе смътна. Но ме утешаваше мисълта, че нищо духовно не се губи, и знанието, че то е нещо духовно. Че съществува това вечно познание…

И като пийнах още малко вино, и се замислих над тази идея и писах за нея, осъзнах, че това е не толкова мое убеждение, колкото предразположение. Просто усещах, че съществува вечно съзнание.

И историята, която пишех, бе негово подражание. Опитвах се да обединя в своята история всичко, което съм видял, да свържа своите наблюдения над земи и хора с всички писмени наблюдения, дошли до мен от гърците — от Ксенофонт, Херодот и Посейдоний, за да създам една последователна представа за света по мое време. Беше бледа и ограничена в сравнение с действителната представа. Ала се почувствах добре и продължавах да пиша.

Но около полунощ вече се поуморявах и когато вдигнах очи след един особено дълъг непрекъснат период на съсредоточаване, осъзнах, че нещо в таверната се е променило.