Вампирът Лестат

— Не искам повече да ги гледам, Марий, честно, не искам! — възкликнах, докато се опитвах да изтръгна ръката си от неговата и тръсках глава. Ала той ме стискаше толкова здраво, колкото би могла вероятно да стиска статуя, и не можех да прогоня мисълта колко прилича тяхната кожа на неговата, как и той придобиваше същия невъзможен блясък, как лицето му, когато е спокойно, бе гладко като техните!

Той ставаше като тях. И нейде, пропаднал във великата зейнала бездна на вечността, и аз щях да стана като тях! Ако оцелея толкова дълго.

— Моля те, Марий… — не ми бе останал нито срам, ни суетност. Исках да изляза от тази стая.

— Тогава ме изчакай — рече той търпеливо. — Стой тук.

И пусна ръката ми. Обърна се и огледа съборените от мен цветя, разлятата вода.

И всичко бе подредено пред очите ми — цветята поставени обратно във вазите, водата избърсана от пода.

Той застана и се загледа в двамата пред себе си, и тогава чух мислите му. Той ги приветстваше като близки, и не бяха нужни титли и обръщения. Обясняваше им защо през последните няколко нощи го е нямало. Ходил до Египет и им донесъл дарове, които скоро щял да им поднесе. Много скоро щял да ги изведе да погледат морето.

Започнах да се поуспокоявам. Но сега съзнанието ми правеше дисекция на всичко, което ми се бе изяснило в момента на потрес. Той бе загрижен за тях. Винаги е бил загрижен за тях. Бе разкрасил тази стая, защото те я гледаха и защото може би биха могли да оценят красотата на картините и цветята, които носеше той.

Ала той не знаеше това. И бе нужно само да ги погледна отново, за да ме обземе ужасът от това, че са живи и са заключени в себе си.

— Не мога да понеса това — измърморих. Знаех причината, поради която той ги пазеше, без изобщо да ми я е казвал. Той не можеше да ги закопае някъде дълбоко в земята, защото те бяха в съзнание. Не би ги изгорил, защото бяха безпомощни и не можеха да дадат съгласието си. О, Господи, ставаше все по-ужасно и по-ужасно.

Но той ги пазеше, както древните езичници са пазели своите богове в храмовете — техни домове. Носеше им цветя.

И сега, докато го гледах, той им палеше благовония — малка бучка, която бе извадил от копринена кърпичка. Каза им, че била от Египет. И я разпалваше в малко бронзово блюдо.

Очите ми се насълзиха. Разплаках се.

Когато вдигнах очи, той стоеше с гръб към тях и аз ги виждах над рамото му. Той потресаващо им приличаше — статуя, облечена в тъкан. И ми се стори, че може би го правеше нарочно, нарочно бе отпуснал лицето си безизразно.

— Разочаровах те, нали? — прошепнах.

— Не, никак — отвърна приветливо той. — Не си.

— Съжалявам, че…

— Не, не си.

Приближих се малко. Чувствах, че съм се отнесъл грубо с Онези, които трябва да бъдат пазени. И с него се бях отнесъл грубо. Той ми бе разкрил тази тайна, а аз бях изпаднал в ужас и отвращение.

Сам бях разочарован от себе си.

Никъде по бялата кожа не се издуваше вена, никъде нямаше ни гънчица, ни бръчица. Дори и тънките щрихи по устните, каквито Марий все още имаше. Гърдите им не се повдигаха и не спадаха — сякаш не дишаха.

И докато се вслушвах в покоя, не долавях никакви мисли откъм тях, нито ударите на сърцата, нито потока на кръвта.

— Но то е там, нали? — прошепнах.

— Да, там е.

— А ти… — водиш ли им жертви, искаше ми се да попитам.

— Те вече не пият.

Дори и това бе страшно! Дори и това удоволствие не им бе достъпно! И все пак, ако си представя какво би било — те се стрелват, само колкото да повалят жертвата, и после отново застиват неподвижни, ах! Не, би трябвало да изпитам облекчение. Но не изпитвах.

— Много, много отдавна те все още пиеха, но само веднъж годишно. Оставях им жертвите в светилището — злодеи, вече изтощени и близо до смъртта. Връщах се и ги намирах повалени, а Онези, които трябва да бъдат пазени, изглеждаха досущ както преди. Само цветът на плътта бе малко по-различен. И нито капка пролята кръв.

Това ставаше винаги по пълнолуние и обикновено напролет. Други жертви, които им оставях, така и не докосваха. А после престанаха да пируват дори и веднъж в годината. Продължих от време на време да им водя жертви. И веднъж, след като бе изминало цяло десетилетие, те приеха една. Отново беше пълнолуние, и беше пролет. А после — вече не, поне за половин век. Загубих му вече броя. Мислех, че може би трябва да виждат луната, да знаят, че сезоните се сменят. Но, както се оказа, това нямаше значение.

Не са пили нищо от времето преди да ги откарам в Италия. Това беше преди триста години. Дори и в египетската жега не пиеха.

— Ала дори когато се е случвало, ти никога не си го виждал с очите си?

— Не съм — потвърди той.

— Не си ги виждал да помръдват?

— Не съм, от… самото начало.

Отново се разтреперих. Гледах ги и си представях, че ги виждам как дишат, виждам как устните им се раздвижват. Знаех, че е илюзия. Но тя ме влудяваше. Трябваше да изляза оттук. Пак щях да се разплача.

— Понякога, когато идвам при тях, намирам промени — каза Марий.

— Как? Какво?