Вампирът Лестат

Перуките им бяха от дълги, гъсти черни коси, подрязани в права линия на челото и увенчани със златни диадеми. Змиевидни гривни се увиваха около голите им ръце над лактите, а по пръстите им имаше пръстени.

Дрехите им бяха от най-фин бял лен — мъжът беше гол до кръста, само по нещо като пола, а жената бе облечена в дълга, тясна рокля с прекрасно наредени гънки. И двамата бяха окичени с много златни огърлици, някои инкрустирани със скъпоценни камъни.

Бяха почти еднакви на ръст и седяха в еднакви пози, с ръце, отпуснати на бедрата. И тази еднаквост ме порази също толкова, колкото чистата им прелест и подобните им на скъпоценни камъни очи.

В нито една скулптура досега не бях видял такова съвършено подобие на живот, но всъщност в тях нямаше нищо живо. Може би това бе измама, създадена от премяната, отблясъците по огърлиците и пръстените им, отразената в очите им светлина.

Дали това бяха Озирис и Изида? Миниатюрни надписи ли виждах по огърлиците им, по диадемите на главите им?

Марий мълчеше. Той просто ги съзерцаваше, също като мен, с неразгадаемо изражение може би на тъга.

— Мога ли да се приближа до тях? — прошепнах.

— Разбира се — отвърна той.

Запристъпвах към олтара като дете в катедрала, и с всяка крачка ме обземаше все по-голяма плахост. Спрях само на няколко стъпки от тях и се вгледах в очите им. Ах, те бяха твърде разкошни в тяхната дълбочина и многоцветие. Твърде истински.

Всяка черна мигла, всяко черно косъмче на изящно извитите им вежди бяха прикрепени с безкрайна грижовност.

С безкрайна грижовност устните им бяха изваяни леко разтворени, та да се види блясъкът на зъбите. Лицата и ръцете им бяха така изгладени, че и най-дребен недостатък не помрачаваше блясъка им. И като всички статуи и изрисувани фигури, които гледат право напред, те сякаш гледаха мен.

Бях объркан. Ако това не бяха Озирис и Изида, то кои трябваше да са? На каква древна истина бяха символи, и защо звучеше повелително онази стара фраза — Онези, които трябва да бъдат пазени?

Съзерцавах ги унесено, леко наклонил глава настрани.

Очите наистина бяха кафяви, с черни дълбини в средата, бялото в тях сякаш бе покрито с най-прозрачен лак, а устните им бяха в най-меката отсянка на пепелно розовото.

— Позволено ли е…? — обърнах се към Марий и прошепнах, ала не ми стигаше увереност и не се доизказах.

— Можеш да ги докоснеш — отвърна той.

Ала това ми се струваше светотатство. Продължих да се взирам в тях, в разтворените длани, отпуснати върху бедрата им, в ноктите на ръцете, забележително подобни на нашите нокти — същински стъклени инкрустации.

Помислих си, че бих могъл да докосна мъжа по опаката страна на дланта и това не би изглеждало чак такова голямо светотатство, но онова, което всъщност ми се искаше, бе да докосна жената по лицето. Най-сетне колебливо протегнах пръсти към бузата ѝ. И усетих допира на върховете им върху белотата. А после се вгледах в очите ѝ.

Това, което докосвах, не можеше да бъде камък. Не можеше… Та усещането бе досущ като допир до… И очите на жената, в тях имаше нещо…

И преди да успея да се удържа, вече бях отскочил назад.

Всъщност направо се изстрелях назад, преобърнах вазите с лилии и се блъснах в стената до вратата.

Толкова силно треперех, че не се държах на крака.

— Те са живи! — възкликнах. — Това не са статуи! Те са вампири, също като нас!

— Да — потвърди Марий. — Ала тази дума не би им била позната.

Той стоеше пред мен и продължаваше да ги гледа, все така отпуснал ръце отстрани на тялото си.

Кръвта се бе втурнала към лицето ми. Искаше ми се да кажа нещо, ала не можех. Само се взирах в тях. А сега се взрях в него и в бялата ръка, която стискаше моята.

— Всичко е наред — рече той с тъга. — Не мисля, че твоето докосване не им допада.

Отначало не можах да го разбера. А после разбрах.

— Тоест ти… Ти не знаеш дали… Дали те просто седят там и… Ах, Господи!

И си припомних казаното от него преди стотици години, думите, вградени в разказа на Арман: Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой, или в мълчание. Повече от това може и никога да не узнаем.

Целият треперех. Не можех да спра треперенето на ръцете и краката си.

— Те дишат, мислят, те са живи като нас! — изломотих. — От колко време са така, от колко време?

— Успокой се — той ме потупа по ръката.

— О, Господи! — възкликнах глупаво отново. Продължавах да го повтарям. Никакви други думи не стигаха. — Но кои са те? — попитах най-сетне. Гласът ми преминаваше в истеричен крясък. — Озирис и Изида ли са? Това ли са те?

— Не зная.

— Искам да се махна от тях. Искам да изляза оттук.

— Защо? — попита той спокойно.

— Защото те… Защото те са живи, телата им са живи, ала… те не могат нито да говорят, нито да помръднат!

— Откъде знаеш, че не могат? — попита той с все същия тих, утешителен глас.

— Но те не говорят и не помръдват! Точно това е! Те не…

— Ела — прекъсна ме той. — Искам още малко да ги погледаш. А после ще те заведа пак горе и ще ти разкажа всичко, както вече ти обещах.