Вампирът Лестат

Стълбище, което слизаше надолу в земята.

Това стълбище бе много по-старо от къщата, макар и да не можех да обясня как съм го разбрал. Стъпалата в средата бяха хлътнали под стъпките на онези, които бяха слизали по тях. То се виеше все по-надолу и по-надолу в скалата.

Тук-там — грубо изсечени изходи към морето, отвори, твърде тесни да се промъкне човек през тях, издатини, върху които бяха гнездили птици или в чиито пукнатини растяха диви треви.

А после — хладината, необяснимата хладина, каквато понякога усещате в стари манастири, разрушени църкви, обитавани от призраци стаи.

Спрях и разтърках с длани ръцете си над лактите. Хладината проникваше през стъпалата.

— Не иде от тях — рече той нежно. Изчакваше ме на стълбището малко по-надолу.

Полумракът се разпадна в приветливи шарки от светлини и сенки, създаваше илюзията за несъществуваща тук епоха на смъртните.

— Това е съществувало тук далеч преди аз да ги пренеса тук — обясни той. — Мнозина са идвали на този остров да се кланят. Може би го е имало и още преди тях.

Той отново ми помаха с характерното за себе си търпение. В погледа му имаше състрадание.

— Не се бой — повтори той и продължи надолу.

Срам ме беше да не го последвам. Стъпалата нямаха свършване. Стигнахме до по-големи проходи, чуваше се шумът на морето. Усещах хладните пръски по ръцете и лицето си, виждах как влагата лъщи по камъните. Но продължавахме да слизаме все по-надолу, ехото от стъпките ни отекваше в сводестия таван и в грубо изсечените стени. Тук бе по-дълбоко от всяко подземие, това бе ямата, която изравяш в детството си, за да се похвалиш на майка си и баща си, че ще прокопаеш тунел чак до центъра на земята.

Най-сетне заобиколихме поредния завой и грейна светлина. Най-сетне видяхме две лампи, които горяха пред една двойна врата.

Фитилите на лампите бяха потопени в дълбоки съдове, пълни с масло. А самата врата бе залостена с грамадна дъбова греда. Няколко мъже бяха нужни, за да я повдигнат, а може би и въжета и лостове.

Марий я вдигна и я остави отстрани с лекота, после се отдръпна и огледа вратата. Чух скърцането на още едно резе, което се раздвижи отвътре. После вратата се отвори бавно и дъхът ми секна.

Не само заради това, че той бе отворил вратата, без да я докосне. И преди бях виждал този малък фокус. Но стаята зад нея бе пълна със същите онези прекрасни цветя и запалени лампи, които бях видял в къщата горе. Тук, дълбоко под земята, имаше лилии, восъчнобели, оросени от блестящи капки влага, увивни рози в пищни отсенки на червеното и розовото, готови да се отронят от стеблата си. Това бе параклис — тази стая, огряна от трепкащите пламъци на обредни свещи и изпълнена с благоуханието на стотици букети.

Стените бяха покрити с фрески, като стените на древните италиански църкви, а изображенията бяха обковани с позлата. Но те не бяха на християнски светци.

Египетски палми, жълтата пустиня, трите пирамиди, сините води на Нил. И египтяни и египтянки, които плаваха по реката с изящните си лодки, разноцветните риби в дълбините под тях, птици с пурпурни криле, прелитащи горе във въздуха.

И във всичко това бе вградено златото. В слънцето, което сияеше от небесата, и в блещукащите в далечината пирамиди, в люспите на рибите и перата на птиците, и в украшенията на гъвкавите и изящни египетски фигури, замръзнали и вперили очи напред в своите тесни, издължени зелени лодки.

Затворих очи. После бавно ги отворих и пред мен се разкри цялото величествено светилище.

Редове от лилии върху нисък каменен олтар, върху който лежеше огромен златен ковчег, целият покрит с фини гравюри със същите египетски изображения. Въздушният полъх, който идваше по дълбоките отдушници, изсечени в камъка отгоре, караше пламъците на вечно горящите лампи да трепкат, разлюляваше високите зелени мечовидни листа на лилиите, потопени във вази с вода, които издаваха своя упойващ аромат.

Почти чувах химни, чувах песнопения и древни заклинания. И вече не се боях. Красотата вдъхваше огромна утеха, твърде величествена бе.

Но аз се взирах в златните врати на ковчега върху олтара. Той беше по-висок от мен. И тройно по-широк.

И Марий също го гледаше. И аз усетих мощта, която изтичаше от него, жарта на невидимата му сила, и чух как вътрешното резе на ковчега се приплъзва назад.

Бих се приближил мъничко до него, ако смеех. Не дишах, когато златните врати се отвориха докрай и разкриха две великолепни египетски фигури, мъж и жена, седнали един до друг.

Светлината огря техните нежни, изящно изваяни бели лица, пристойните пози на белите им тела, проблесна в тъмните им очи.

Бяха строги като всички египетски статуи, които бях виждал — изчистени от детайли, с красиви очертания, великолепни в своята простота. Само откритите, детински изражения на лицата разведряваха усещането за твърдост и студенина. Ала за разлика от всички други, те бяха облечени в истинска тъкан и косите им бяха истински.

Бях виждал в италианските църкви статуи на светци, облечени по подобен начин — кадифе, окачено върху мрамор. Невинаги гледката бе приятна.

Но всичко тук бе изработено много грижливо.