Вампирът Лестат

— Дреболии — обясни той и се загледа в тях замислено. Посегна и докосна огърлицата на жената. — Тя харесва тази. Явно е такава, каквато е нужна. Имаше и друга, която намирах скъсана на пода.

— Значи те могат да се движат.

— Първия път си помислих, че огърлицата е паднала. Но след като три пъти я поправях, разбрах, че това е глупаво. Тя я късаше от врата си или чрез мисъл я караше да падне.

Зашепнах ужасено. А после се почувствах засрамен, че съм го сторил в нейно присъствие. Исках веднага да изляза. Лицето ѝ бе като огледало на всичко, което си въобразявах. Устните ѝ сякаш се извиваха в усмивка, макар и да не помръдваха.

— Случвало се е и с други украшения — украшения с изписани по тях имената на богове, които не им се нравят, мисля. Веднъж се счупи ваза, която бях донесъл от една църква — беше се пръснала на парчета, сякаш от погледите им. А е имало и още по-стряскащи промени.

— Разкажи ми.

— Влизал съм в светилището и съм намирал единия или другия изправени.

Ужасът бе твърде голям. Искаше ми се да го задърпам за ръката и да го извлека оттук.

— Него веднъж го намерих на няколко крачки от стола. А друг път жената я заварих до вратата.

— Опитвала се е да излезе? — прошепнах.

— Може би — отвърна той замислено. — Но те лесно биха могли да излязат, стига да поискат. Когато чуеш цялата история, сам можеш да прецениш. Винаги, когато ги откривах преместени, ги връщах обратно. Нареждах крайниците им така, както бяха преди. За това е необходима грамадна сила. Те са като гъвкав камък, ако можеш да си го представиш. И щом аз притежавам такава сила, представи си каква е тяхната.

— Да пои… да поискат, казваш. Ами ако искат да вършат всичко, ала вече не могат? Ами ако най-върховните им усилия могат да ги отведат едва до вратата?

— Мисля, че тя би могла да строши вратата, стига да поиска. Щом аз мога да отварям резета с мислите си, на какво ли е способна тя?

Погледнах хладните им, отчуждени лица, издължените им хлътнали бузи, големите, спокойни уста.

— Ами ако грешиш? Ами ако те чуват всяка дума, която си разменяме, и тя ги разгневи, оскърби…

— Мисля, че те наистина чуват — отвърна той. Отново се мъчеше да ме успокои, бе хванал ръката ми и бе снишил глас.

— Но надали това ги вълнува. Ако ги вълнуваше, щяха да се раздвижат.

— Но как можеш да го знаеш?

— Те вършат други неща, които изискват голяма сила. Например случва се аз да заключа ковчега, и те мигом го отключват и отново отварят вратите. Знам, че го правят те, защото са единствените, които биха могли. Вратите отхвърчат назад, и те се показват. Изваждам ги оттук, за да гледат морето. И пред зори, когато идвам да ги отнеса обратно, те са по-тежки, по-малко гъвкави, почти е невъзможно да ги помръднеш. Понякога си мисля, че те вършат всичко това, за да ме тормозят, да си играят с мен.

— Не. Те се опитват, ала не могат.

— Не съди толкова прибързано — възрази ми той. — Влизал съм в тяхната стая и съм откривал свидетелства за действително странни неща. И, разбира се, има и събития, случили се в началото…

Ала той млъкна. Нещо бе отвлякло вниманието му.

— Долавяш ли мисли от тях? — попитах. Той като че наистина се вслушваше.

Той не отговори. Оглеждаше ги. Нещо се е променило! — мина ми през ума. Напрегнах волята си докрай, за да не се обърна и да побягна. Заоглеждах ги внимателно. Нищо не забелязвах, нищо не чувах, нищо не усещах. И щях да се разкрещя неистово, ако Марий не ми бе обяснил защо ги оглежда.

— Недей да прибързваш така, Лестат — каза той най-сетне с лека усмивка, без да откъсва поглед от мъжа. — Понякога се случва да ги чуя, но мислите им са нечленоразделни, просто усещам присъствието им — този звук ти е познат.

— И току-що чу него.

— Даааа… Може би.

— Марий, моля те, умолявам те, да излезем оттук! Прости ми, но не издържам! Моля те, Марий, да си вървим.

— Добре — съгласи се той дружелюбно и ми стисна рамото. — Но първо направи нещо за мен.

— Каквото поискаш!

— Поговори им. Не е нужно да е на глас. Но им поговори. Кажи им, че ги смяташ за красиви.

— Те знаят — отвърнах. — Те знаят, че ги намирам за неописуемо красиви — сигурен бях. Но той искаше да им го изкажа церемониално, и затова прочистих мислите си от всякакъв страх и всякакви налудничави предположения и им го казах.

— Просто им поговори — увещаваше ме Марий.

И аз им заговорих. Вгледах се в очите на мъжа, в очите на жената. И ме завладя престранно чувство. Повтарях думите За мен сте красиви, за мен красотата ви е несравнима, като едва оформях словата. Молех се така, както когато бях много малък и лежах на поляната на планинския склон и се молех на Бог — моля те, моля те, помогни ми да се махна далече от бащиния ми дом!