Вампирът Лестат

Сега говорех така на нея и ѝ казах, че съм благодарен за това, че ми е било позволено да се приближа до нея и древните ѝ тайни, и започнах физически да усещам тази благодарност. Тя се излъчваше от цялата ми кожа, чак до корените на косата. Усетих как напрежението отпуска лицето ми. Усещах как то напуска тялото ми. Бях олекнал, и уханието на благовонията и цветята обгръщаше духа ми, докато се вглеждах в черните зеници на дълбоките ѝ кафяви очи.

— Акаша — произнесох на глас. Чух името в същия онзи миг, в който го изговорих. И то ми прозвуча възхитително. Ковчегът около нея запламтя, а откъм мъжката фигура се долавяше само нещо неясно. Приближих се неволно към нея, наведох се напред и почти я целунах по устните. Желаех го. Наведох се по-близо. И после почувствах допира на устните ѝ.

Исках да накарам кръвта си да потече в устата ми и да ѝ я предам, както онзи път с Габриел, когато тя лежеше в ковчега.

Магията крепнеше, и аз се вгледах право в бездънните ѝ очи.

Аз целувам богинята по устата… Какво ми става! Полудял ли съм, че да си го помисля.

Отдръпнах се. Отново се намерих до стената, разтреперан, стиснал главата си с ръце. Този път поне не бях съборил лилиите, ала отново плачех.

Марий затвори вратите на ковчега и плъзна резето на мястото му.

Излязохме в коридора и той накара вътрешното резе да се надигне и да се плъзне в скобите си, а външното пусна с ръце.

— Ела, млади момко — подкани ме той. — да се качим горе.

Но бяхме изминали едва няколко крачки, и чухме отривисто прищракване, а после и още едно. Той се обърна и погледна назад.

— Пак го направиха — рече той, и върху лицето му падна сянка на печал.

— Какво? — дръпнах се до стената.

— Ковчегът. Отвориха го. Ела. По-късно ще се върна и ще го заключа, преди слънцето да изгрее. А сега ще се върнем в моята всекидневна, и аз ще ти разкажа своята история.

Щом влязохме в осветената стая, аз рухнах на креслото и скрих глава в шепите си. Той стоеше, без да помръдва, и ме гледаше, и когато го осъзнах, аз вдигнах глава.

— Тя ти каза името си — рече той.

— Акаша! — възкликнах. Беше сякаш грабваш и измъкваш дума от вихъра на разпадащ се сън. — Тя ми го каза! Аз произнесох „Акаша“ на глас — погледнах го, умолявах го да ми даде отговори, някакво обяснение за враждебността, с която се взираше в мен.

Струваше ми се, че ще загубя разсъдъка си, ако лицето му не добие отново изразителност.

— Сърдиш ли ми се? — попитах.

— Шшшт. Тихо.

Аз не чувах нищо в тишината. Освен морето, може би. Може би пращенето на фитилите в стаята. Може би вятъра. Дори и техните очи не изглеждаха толкова безжизнени, колкото неговите сега.

— Ти караш нещо в тях да се пробужда — прошепна той.

Изправих се.

— Какво значи това?

— Не зная — отвърна той. — Може и нищо да не значи. Ковчегът все още е отворен и те просто седят там, както винаги. Кой знае?

И внезапно почувствах всички онези дълги години, през които той е искал да узнае. Бих казал векове, ала не можех да си представя векове. Дори и сега. Усетих как години и години наред се е мъчел да изтръгне от тях и най-дребния знак и не е получавал нищо, и знаех, че сега се пита защо аз я бях накарал да ми сподели тайната на името си. Акаша. Бяха се случили някакви събития, ала те се бяха случили по римско време. Мрачни събития. Ужасни събития. Страдания, неописуеми страдания.

Образите побеляха. Тишина. Той стоеше сред стаята като светец, свален от олтар и зарязан на пътеката между пейките в църквата.

— Марий! — прошепнах.

Той се сепна и лицето му бавно доби топло изражение. Той ме погледна нежно, с някаква почуда.

— Да, Лестат — и той стисна окуражително ръката ми.

Седна и ме подкани с жест да седна и аз, и отново се разположихме удобно очи в очи. И равномерната светлина в стаята ни окуражаваше. Окуражителна бе и гледката на нощното небе през прозорците.

Предишната му живост се завръщаше, а и искрата на доброто настроение в очите му.

— Още няма полунощ — рече. — И по островите всичко е добре. Ако не ме обезпокоят, мисля, че има време да ти разкажа цялата история.

5

Историята на Марий

Случи се в четирийсетата ми година, в една топла пролетна нощ край римския град Масилия в Галия. Седях в една мърлява крайбрежна таверна и си дращех записки по моята история на света.

Таверната беше възхитително мръсна и претъпкана — свърталище на моряци и скиталци, пътешественици като мен, мислех си аз — обичах ги всичките общо, макар и повечето от тях да бяха бедни, а аз да не бях, и да не можеха да прочетат какво пиша, когато надничаха през рамото ми.

Бях пристигнал в Масилия след дълго и усърдно пътешествие, отвело ме във всички големи градове на Империята. Пътувах до Александрия, Пергамон и Атина, наблюдавах и описвах хората, а сега се бях запътил да обиколя градовете на Римска Галия.