Вампирът Лестат

— Шегувах се — поясних. — Исках да кажа само, че бих желал да умея да разчитам старите египетски писмена. Ако можех да ги разчитам, то щях да науча истински неща за египтяните, вместо всички онези глупости, написани от гръцките историци. Египет е криворазбрана… — сепнах се. Защо разговарях с този човек за Египет?

— В Египет все още има истински богове — заяви той сериозно. — Богове, които съществуват отколе. Бил ли си в най-долните краища на Египет?

Изразяваше се по твърде любопитен начин. Казах му, че съм ходил доста надалече срещу течението на Нил и че съм видял много чудеса.

— Но що се отнася до съществуването на истински богове — рекох, — не бих приел истинността на твърдението, че съществуват богове с животински глави…

Той поклати глава малко тъжно.

— Истинските богове не настояват да им се издигат статуи — рече. — Те имат човешки глави и сами се появяват, когато решат, и те живеят, както живеят посевите, никнещи от земята, както живее всичко под небето, дори и камъните и самата луна, която разделя времето във великото мълчание на своите неизменни цикли.

— Много е вероятно — произнесох едва чуто. Не ми се искаше да го стряскам. Значи плам бе онази смесица от ум и младост, която бях забелязал в него. Трябваше да се досетя. И си припомних нещо от писаното от Юлий Цезар за галите — че келтите произлизат от Диспатер, богът на нощта. Дали това странно създание вярваше във всичко това?

— В Египет има древни богове — рече той тихо. — И по тази земя има древни богове за тези, които знаят как да им се кланят. Няма ги във вашите храмове, около които търговци продават добитък за оскверняване на олтара, а после касапите продават остатъка от месото. Говоря за истинско поклонение, истинска жертва за боговете, едничката жертва, която той ще приеме.

— За човешки жертви говориш, нали? — попитах ненатрапчиво. Цезар бе описал достатъчно добре тази практика сред келтите и само като се замислех за нея, кръвта ми застиваше в жилите. Разбира се, на арената в Рим бях виждал грозна смърт, грозна смърт на местата за екзекуции, но човешки жертви за боговете не бяхме принасяли от векове. Ако изобщо сме принасяли.

И сега разбрах какъв би могъл да е всъщност този забележителен мъж. Друид, жрец от древното жреческо съсловие на келтите, които Цезар също бе описал — съсловие, толкова влиятелно, че нищо подобно не е съществувало никъде другаде в Империята, доколкото знаех. Но се предполагаше, че и те вече също не съществуват в Римска Галия.

Разбира се, друидите винаги ги описваха като облечени в дълги бели одежди. Те ходеха в гората и събираха имел от дъбовите дървета с обредни сърпове. А този мъж приличаше повече на чифликчия или войник. Но пък дали един друид ще иде, облечен в белите си одежди, в крайбрежна кръчма? А и по закон на друидите вече се забраняваше да бъдат друиди.

— Ти наистина ли вярваш в тези стари богослужения? — попитах го, като се наведох напред. — Ти самият ходил ли си в най-долните краища на Египет?

Ако това беше истински, жив друид, отличен улов бях хванал, мислех си аз. Можех да накарам този човек да ми разкаже за келтите неща, които никой не знаеше. Но какво общо, да му се не види, имаше с това Египет, питах се.

— Не — отвърна той. — В Египет не съм ходил, въпреки че от Египет са дошли нашите богове при нас. Не съм орисан да замина там.

Не съм орисан да науча древния език. Езикът, на който говоря, е достатъчен за боговете. Те се вслушват в него.

— И що за език е този?

— Езикът на келтите, разбира се — отвърна той. — Ти го знаеш и без да питаш.

— А когато говориш на своите богове, как разбираш, че те чуват?

Очите му отново се отвориха широко, а устните му се издължиха в несъмнен израз на тържествуване.

— Моите богове ми отговарят — отвърна той тихо.

Той несъмнено беше друид. И като че изведнъж започна да излъчва сияние. Представих си го в бели одежди. Тогава и земетресение да бе разтърсило Масилия, съмнявам се, че бих го забелязал.

— Значи ти самият си ги чувал.

— Аз съм виждал своите богове с очите си — каза той. — И те са ми говорили и с думи, и в мълчание.

— И какво казват те? Какво казват, та ги прави различни от нашите богове — говоря за всичко, освен естеството на жертвата?

Гласът му, когато заговори, бе напевен и напомняше за мелодия.

— Те вършат онова, което боговете винаги са вършили — разделят злото от доброто. Те пращат благослов на всички, които им се кланят. Те водят вярващите към хармония с всички вселенски цикли, с циклите на луната, както ти казах. Те, боговете, оплождат земята. Всичко, що е добро, произлиза от тях.

Да, помислих си, старата престара религия в най-простите си форми, и тези форми все още имаха голямо обаяние за простия народ в Империята.

— Моите богове ме пратиха тук — рече той. — Да те намеря.

— Мен? — попитах слисано.

— Ще разбереш всички тези неща — рече той. — Точно както ще познаеш истинската вяра на древния Египет. Боговете ще те научат.

— Но защо им е това? — попитах.

— Отговорът е прост — отвърна той. — Защото ти ще станеш един от тях.