Вампирът Лестат

Беше необяснимо тихо. Всъщност таверната почти се беше изпразнила. А срещу мен, едва осветен от пращящия фитил на свещта ми, седеше с гръб към помещението висок русокос мъж, който ме гледаше мълчаливо. Стреснах се — не толкова от вида му, който си беше стряскащ сам по себе си, а от осъзнаването, че той от доста време седи там, близо до мен, наблюдава ме и аз не съм го забелязал.

Този гал беше истински великан, каквито бяха всички те, по-висок дори и от мен, имаше дълго и тясно лице с изключително мощна челюст и нос като ястребов клюн, а блестящите му очи гледаха изпод рунтавите вежди простодушно и умно. Искам да кажа, че изглеждаше много, много умен, но и много млад и невинен. И беше млад. Всичко това създаваше объркващо впечатление.

И то се засилваше още повече от това, че гъстата му руса коса не беше подстригана късо в популярната римска прическа, а се спускаше по раменете му. А вместо обичайната туника и наметало, каквито по онова време се виждаха навсякъде, бе облечен с едновремешен елек от лицева кожа, препасан с пояс, както се обличаха варварите от времето преди Цезар.

Този образ изглеждаше като хванат от гората, сивите му очи ме прогаряха и аз изпитах към него смътна възхита. Записах припряно подробностите на облеклото му, уверен, че той не може да чете на латински.

Но той изобщо не помръдваше на стола си, и това малко ме изнервяше. Очите му бяха неестествено широко отворени, а устните му леко трепкаха, сякаш самата ми гледка го вълнуваше. Чистата му, изящна бяла ръка, небрежно отпусната на масата пред него, като че никак не пасваше на всичко останало.

Един бърз поглед наоколо ми изясни, че моите роби ги няма в таверната. Ами, сигурно играят карти в съседство, помислих си, или са горе с няколко жени. Всеки момент щяха да се отбият.

Поусмихнах се напрегнато на странния си мълчалив приятел и продължих да пиша. Но той ме заговори пряко.

— Ти си образован човек, нали? — попита. Говореше на универсалния за Империята латински език, но с тежък акцент, и произнасяше всяка дума толкова грижливо, че те звучаха като музика.

Да, отвърнах му. Бях извадил късмета да бъда образован и отново започнах да пиша с мисълта, че това несъмнено би го обезкуражило. В края на краищата, той бе хубав за гледане, ала не ми се говореше с него.

— И пишеш както на гръцки, така и на латински, нали? — попита той и погледна към завършените писания пред мен.

Вежливо обясних, че текстът, който бях написал на пергамента на гръцки, е цитат от друг текст. Моят текст беше на латински. И пак се залових да дращя.

— Но ти си келт, нали? — попита той този път. Това бе старата гръцка дума за галите.

— Не, не съм. Римлянин съм — отвърнах.

— Изглеждаш като един от нас, келтите — отвърна той. — Висок си като нас и имаш същата походка като нас.

Странно утвърждение. Аз седях тук часове наред и отпивах по малко от виното си. Никъде не бях ходил. Но обясних, че майка ми е келтска жена, само че не съм я познавал. Баща ми беше римски сенатор.

— И какво е това, което пишеш на гръцки и на латински? — попита той. — Какво буди страстта ти?

Не отговорих веднага. Той започваше да ме заинтригува. Но на четирийсет години знаех достатъчно, за да разбирам, че повечето люде, които срещаш по таверните, говорят интересно първите няколко минути, а после започват да те отегчават непоносимо.

— Твоите роби разправят, че пишеш велика история — съобщи той сериозно.

— Нима? — отвърнах аз малко сковано. — А къде са моите роби, питам се? — и отново се огледах. Не се виждаха никакви. После му потвърдих, че наистина пиша история.

— И си ходил в Египет — додаде той, и дланта му се разпери на масата.

Спрях се и отново го огледах хубаво. В него имаше нещо като че от друг свят — в начина, по който седеше и как жестикулираше с тази своя ръка. Достойнството, което първобитните хора често притежават, ги кара да изглеждат като хранилища на безкрайна мъдрост, а всъщност единственото, което те притежават, е безмерно убеждение.

— Да — потвърдих малко предпазливо. — Ходил съм в Египет.

Очевидно това го въодушеви. Поотвори още по-широко очи, после ги присви и устните му пошавнаха, като да си говореше сам.

— И познаваш египетските език и писменост? — попита той сериозно, сключил вежди. — Познаваш египетските градове?

— Говоримият език — да, знам го. Но ако под писменост имаш предвид старите картинни писмена — не, не умея да ги разчитам. Не познавам никого, който да умее да ги разчита. Половината писмена, които преписват, не могат да ги разчетат.

Той се засмя с много странен смях. Не можех да позная дали това го вълнуваше, или той знаеше нещо. Не знаех. Той вдъхна дълбоко и ноздрите му потрепнаха. А после изражението му се успокои. Този мъж наистина изглеждаше великолепно.

— Боговете умеят да ги разчитат — прошепна той.

— Е, ще ми се да ме научат и мен — отвърнах любезно.

— Нима! — ахна той слисано и се наведе над масата. — Повтори!