Вампирът Лестат

— Огледай се! В Европа се случват неща, които са абсолютна новост. Ценността, която се отдава на човешкия живот, е по-висока от всякога. Мъдростта и философията са съпроводени от нови открития в науката, нови изобретения, които могат напълно да променят човешкото съществуване. Но това е история само по себе си, това е бъдещето. Смисълът е в това, че си роден на ръба, когато старият мироглед умира. Така беше и с мен. Ти съзря без вяра, ала въпреки това не си циник. Същото бе и с мен. Случи се така, че ние изскочихме от пукнатината между вярата и отчаянието.

А Ники падна в нея и загина — помислих си аз.

— Затова и въпросите ти са по-различни от въпросите на онези, родени за безсмъртието по времето на християнския бог.

Сетих се за разговора ми с Габриел в Кайро — последният ми разговор с нея. Аз самият и бях казал, че в това е силата ми.

— Точно така — потвърди той. — Значи това е общото между нас. Докато възмъжавахме, ние не очаквахме много от другите. И бремето на съвестта бе наше лично бреме, колкото и ужасно би могло да е това.

— Но по времето на християнския бог ли… в ранните дни на вярата в християнския бог ли си бил… роден за безсмъртието, както се изрази?

— Не — отвърна той, с нотка на отвращение в гласа. — Ние никога не сме служили на християнския бог. Това веднага си го избий от главата.

— Ами силите на доброто и злото, носещи имената на Христос и Сатаната?

— Те нямат почти нищо общо, да не кажа съвсем нищо общо, с нас.

— Ала несъмнено представата за злото под някаква форма…

— Не. Ние сме по-древни от нея, Лестат. Моите създатели се кланяха на богове, това е истина. И вярваха в неща, в които аз не вярвах. Ала вярата им идеше от време, много по-старо от храмовете на Римската империя, когато невинна човешка кръв се проливаше с размах в името на доброто. А злото беше сушата, напастта на скакалците, загиването на реколтата. Аз бях създаден такъв от тези хора в името на доброто.

Това бе тъй примамливо, тъй пленително!

Всички древни митове изникнаха в ума ми — хор от ослепителна поезия. Озирис за египтяните е бил добър бог, бог на зърното. Какво общо има това с нас? Мислите ми се завихриха. В последователност от неми картини си припомних нощта, когато напуснах бащиния дом в Оверн, когато селяните танцуваха около огъня по Заговезни и редяха песнопения за богата реколта. Езическо, бе казала майка ми. Езическо, бе заявил сърдитият свещеник, когото отдавна бяха отпратили.

И всичко това повече от всякога приличаше на историята на Дивата градина, танцьорите в Дивата градина, където нямаше власт друг закон, освен закона на градината — а това бе законът на естетиката. Посевите да израснат тучни, пшеницата да зеленее, а подир да пожълтее, слънцето да грее. Вижте ябълката със съвършена форма, която дървото е създало, представете си! Селяните търчаха през овощните градини, размахали горящи главни от огъня за Заговезни, за да се наливат ябълките.

— Да, Дивата градина — обади се Марий и в очите му проблесна искра. — И аз трябваше да напусна цивилизованите градове на Империята, за да я открия. Трябваше да навляза в гъстите гори на северните провинции, където градината все още тънеше в буйна зеленина, тъкмо в земята на Южна Галия, където ти си се родил. Трябваше да падна в ръцете на варварите, които са дали и на двама ни ръста, сините очи, русите коси. Аз ги наследих чрез кръвта на майка ми, рожба на тези люде, дъщеря на келтски вожд, наложница на римски патриций. А ти си ги наследил чрез кръвта на своите деди пряко от онова време. И по странно съвпадение и двамата бяхме избрани за безсмъртието по една и съща причина — ти от Магнус, а аз — от онези, които ме плениха: за това, че нямахме равни на себе си сред нашата руса, синеока раса, бяхме по-високи и по-добре сложени от останалите мъже.

— Ах, трябва да ми разкажеш всичко! Всичко да ми обясниш! — възкликнах.

— Аз обяснявам всичко — отвърна той. — Но първо, мисля, че за теб е време да видиш нещо, което ще е много важно за по-нататък.

Той изчака, докато осмисля казаното.

После се надигна бавно, съвсем като човек, като се подпираше леко на облегалките на креслото. Стоеше, гледаше ме отгоре и чакаше.

— Онези, които трябва да бъдат пазени? — попитах аз с ужасно немощен, ужасно неуверен глас.

И отново съзрях в лицето му онази мъничка палавост, или по-скоро сянката на веселието, която винаги витаеше наблизо.

— Не се бой — каза той сдържано. Опитваше се да прикрие развеселеността си. — Никак не ти подобава, да знаеш.

Горях от желание да ги видя, да разбера какво са те, ала не помръдвах. Никога не бях предполагал, че ще ги видя. Никога не бях се замислял какво би означавало това…

— А дали… гледката е ужасна за очите? — попитах.

Той се усмихна бавно и нежно и положи ръка на рамото ми.

— Ако кажа да, това би ли те спряло?

— Не — отвърнах. Ала се боях.

— Ужасно става чак след време — рече той. — В началото е прекрасно.

Той чакаше и ме гледаше, и се мъчеше да проявява търпение. После тихо каза:

— Хайде, да вървим.

4