Вампирът Лестат

— По няколко причини, както вече ти казах. И може би най-основателната причина е начинът, по който ти ме диреше. Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив — те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава. Ала ти действително задаваш въпроси, още откакто напусна Париж преди десет години.

Разбирах това, ала твърде неясно.

— Ти имаш малко предубеждения — продължи той. — Всъщност смайваш ме, защото си позволяваш една тъй необикновена простота. Ти искаш цел. Искаш любов.

— Вярно е — вдигнах леко рамене аз. — Доста незряло, нали?

Той отново се разсмя тихо.

— Не. Не е. Все едно осемнайсет столетия западна цивилизация са породили невинна душа.

— Невинна душа? Не може да говориш за мен!

— През този век толкова много се говори за благородството на дивака — обясни той, — за покваряващата сила на цивилизацията, за това как трябва да намерим обратно изгубения път към невинността. Е, всичко това всъщност са глупости. Истински първобитните хора могат да бъдат чудовища в своите схващания и очаквания. Те нямат понятие за невинността. Нито пък децата. Но цивилизацията най-сетне създаде хора, които се държат невинно. За първи път те се оглеждат и казват: „Какво, по дяволите, е всичко това!“

— Вярно е, но аз не съм невинен — казах. — Безбожник, да. Аз съм рожба на безбожници и това ме радва. Но аз зная какво са доброто и злото — в много практически смисъл, и аз съм Тифон, братоубиецът, а не убиеца на Тифон, и ти трябва да го знаеш.

Той кимна и леко повдигна вежди. Вече нямаше нужда да се усмихва, за да прилича на човек. Сега виждах лицето му да изразява чувство, макар и по него да нямаше нито една бръчица.

— Ала ти и не търсиш някаква система, за да оправдаеш това. И точно това имам предвид, когато говоря за невинност. Ти си виновен за убийствата на смъртни, защото си бил превърнат в създание, което се храни с кръв и смърт, но не си виновен в лъжа и в изграждане на велики мисловни системи на мрака и злото вътре в себе си.

— Вярно е.

— Да си безбожник вероятно е първата крачка към невинността — рече той. — да изгубиш представата за грях и подчинение, лицемерната скръб по изгубеното.

— Значи като говориш за невинност, ти говориш не за липсата на опит, а за липсата на илюзии.

— За липсата на нужда от илюзии — поясни той. — За обич и уважение към онова, което е пред очите ти.

Въздъхнах. Чак сега се отпуснах в креслото и се замислих над това, над връзката му с Ники и казаното от Ники за светлината, вечната светлина. За това ли бе говорил той?

Марий като че също се бе умислил. И той се бе отпуснал в креслото, както от самото начало, загледан в нощното небе зад отворените врати — притворил очи и с леко напрегнати устни.

— Но не само твоят дух бе това, което ме привлече — продължи той.

— А също и твоята честност. И начинът, по който ти стана един от нас.

— Значи знаеш и всичко това.

— Да, всичко — и с това той приключи с въпроса. — Ти се появи в края на една епоха, по време, когато светът преживява промени, каквито не е и сънувал. Същото беше и с мен. Аз се родих и възмъжах във време, когато древният свят, както сега го наричаме, отиваше към края си. Старите вярвания бяха се изхабили и възходът на нов бог идеше.

— Кога е било това време? — попитах развълнувано.

— В годините на царуването на Август Цезар, скоро след като Рим бе станал империя, когато вярата в боговете, въпреки благородното ѝ предназначение, бе мъртва.

Позволих му да види как потресът и удоволствието се изписват по лицето ми. Дори за миг не се усъмних в казаното от него. Вдигнах ръка към главата си, като че трябваше малко да се поокопитя.

Ала той продължи:

— Простият народ от онова време още изповядваше религията, също както сега. И за тях тя бе обичай, суеверие, магия на стихиите, извършване на обреди, чиито корени се губеха в древността, също както днес. Но обществото на онези, които раждаха идеи… които насочваха и изпреварваха хода на историята, бе свят безбожен и безнадеждно лишен от наивност, като европейското общество в днешно време, в днешната епоха.

— След като прочетох Цицерон, Овидий и Лукреций и на мен така ми се стори.

Той кимна и леко вдигна рамене.

— Хиляда и осемстотин години бяха нужни, за да се върнем към скептицизма, към равнището на практичност, което по онова време бе нашето ежедневно състояние на духа. Но историята в никакъв случай не се повтаря, и тъкмо това е изумителното.

— За какво говориш?