Вампирът Лестат

Висока, тясна френска врата се отваряше към каменната тераса, където редове от бели лилии и червени рози излъчваха упойващ аромат.

И там, с гръб към мен, до каменния парапет стоеше мъж от осемнайсети век.

Той се обърна и ми направи знак да изляза при него. Беше Марий. Беше облечен също като мен. Рединготът му бе червен, а не виолетов, дантелата — валансиенска, не брюкселска. Но беше облечен с почти същия костюм, лъскавата му коса бе вързана хлабаво отзад с тъмна панделка също като моята, и изобщо не изглеждаше ефирен, колкото би изглеждал Арман, а по-скоро като свръх присъствие, създание невъзможно бяло и съвършено, което въпреки това бе свързано с всичко около него — с дрехите, които носеше, с каменния парапет, на който бе подпрял ръка, дори и със самия момент, в който едно облаче забулваше яркия лунен полумесец.

Наслаждавах се на мига — на това, че на нас двамата ни предстои да разговаряме, на това, че наистина съм тук. Мислите ми още бяха ясни, също като на кораба. Не усещах жажда. И усещах, че ме поддържа неговата кръв в мен. Всички древни тайни, събрани в мен, ме държаха буден и мисълта ми — остра. Дали Онези, които трябва да бъдат пазени, лежаха нейде на този остров? Дали всичко това щеше да се разкрие?

Отидох до парапета, застанах до него и се загледах в морето. Сега очите му се взираха в един остров на няма и половин миля от брега долу. Вслушваше се в нещо, което аз не чувах.

И профилът му на светлината на отворената врата зад нас стряскащо приличаше на издялан от камък.

Но той незабавно се обърна към мен с ведро изражение, гладкото му лице оживя до невъзможност само за миг, а после той ме обгърна с ръка и ме поведе обратно към стаята.

Вървеше с крачката на смъртен, с лека, ала стабилна походка, тялото му се движеше съвсем предвидимо в пространството.

Заведе ме до двойка кресла с облегалки, поставени едно срещу друго, и седнахме там. Намираха се горе-долу в средата на стаята. Терасата ми се падаше отдясно, а полилеят горе, както и дузина канделабри и стенни светилници по облицованите с ламперия стени, грееха с ярка светлина.

Всичко беше естествено, цивилизовано. Марий се настани очевидно удобно сред брокатените възглавници и пръстите му се обвиха около облегалката на креслото.

Когато се усмихна, изглеждаше досущ като човек. Всички бръчици, целият живот се появиха, докато усмивката не се стопи отново. Опитвах се да не се вторачвам в него, ала не можех да се сдържа.

И в изражението му се прокрадна някаква палавост.

Сърцето ми прескачаше.

— Как ще ти е по-лесно? — попита той на френски. — Да ти кажа защо съм те довел тук или ти да ми обясниш защо помоли да ме видиш?

— О, първото ще ми е по-лесно — отвърнах. — Говори.

Той се разсмя — тихо, благосклонно.

— Забележително създание си ти — заяви той. — Не очаквах толкова скоро да се заровиш в земята. Повечето от нас преживяват първата си смърт много по-късно — след около век, а може би дори два.

— Първата смърт? Искаш да кажеш, че това е нещо обичайно — да се заровиш в земята като мен?

— Обичайно е сред тези, които оцеляват. Ние умираме и отново възкръсваме. Онези, които не се заравят в земята за някакви периоди от време, обикновено не оцеляват дълго.

Бях смаян, но всичко това бе напълно разумно. И ми хрумна ужасната мисъл, че ако Ники се бе заровил в земята, вместо да влезе в огъня… Ала сега не можех да мисля за Ники. Иначе щях да започна да задавам безсмислени въпроси. Дали Ники го има някъде? Или вече го няма? Има ли ги някъде братята ми? Или вече ги няма?

— Но не биваше да се изненадвам, че при тебе това се случи тогава — обобщи той, сякаш не бе доловил тези мисли или не искаше все още да се обръща към тях. — Ти загуби твърде много от онова, което за теб бе безценно. И твърде бързо видя и научи много.

— Ти откъде знаеш какво се е случвало с мен? — попитах.

Той отново се усмихна, едва сдържа смеха си. Смайваща сърдечност се излъчваше от него, смайваща непосредственост. Речта му бе жива и абсолютно съвременна. Тоест, той говореше като добре образован французин.

— Аз не те плаша, нали? — попита.

— Не мисля, че си имал такива намерения — отвърнах.

— Нямам — той махна пренебрежително. — Но твоето самообладание при все това е малко изненадващо. Да отговоря на въпроса ти: аз узнавам какво се случва на нашите себеподобни по цял свят. И, честно, невинаги разбирам как и защо го узнавам. Силата нараства с възрастта, както и всичките ни способности, ала тя остава изменчива, неподвластна на овладяване. Има моменти, когато чувам какво се случва с нашите себеподобни в Рим или дори в Париж. И когато някой друг ме зове, както ме зовеше ти, аз чувам този зов от поразителни разстояния. И мога да открия източника му, както сам се убеди.