Вампирът Лестат

Пред мен отново се издигаха високи канари, от които сякаш израстваше грамадна къща крепост. Прозорците светеха, по кулите светеха фенери.

Марий обгърна раменете ми с ръка и се запътихме към входа.

Щом спря пред тежката врата, усетих как хватката му се отпусна. Чу се стърженето на плъзгащо се резе. Вратата се отвори и той отново ме прихвана силно и ме въведе в коридора, където две факли осигуряваха обилна светлина.

Леко се потресох, щом забелязах, че там нямаше никой, който да е свалил резето и да ни е отворил вратата. Той се обърна, погледна вратата и тя се затвори.

— Спусни резето — нареди.

Запитах се защо ли той не го спусна така, както бе извършил всичко останало. Ала се подчиних незабавно.

— Така е далеч по-лесно — отбеляза той и в изражението му се промъкна палавост. — Ще ти покажа стаята, в която можеш да спиш, без нищо да те застрашава. Можеш да идваш при мен, когато си пожелаеш.

Не долавях присъствието на никого другиго в къщата. Но тук бяха идвали смъртни, това можех да кажа. Бяха оставили тук и там миризмата си. И всички факли бяха запалени съвсем неотдавна.

Изкачихме едно малко стълбище отдясно, и когато влязох в стаята, която щеше да бъде моя, се слисах.

Тя беше огромна, и цяла една стена бе отворена към каменна тераса, надвиснала над морето.

Когато се обърнах, Марий бе изчезнал. И торбата я нямаше. Ала цигулката на Ники и торбата с моите вещи лежаха на каменната маса в средата на стаята.

Щом съзрях цигулката, в мен заструи тъга и облекчение. Боях се, че съм я загубил.

В стаята имаше каменни пейки и запалена маслена лампа, поставена върху стойка. А в една далечна ниша — тежка двойна дървена врата.

Отидох при нея, отворих я и открих малък коридор, който рязко завиваше под прав ъгъл. Зад завоя имаше саркофаг, капакът му беше без украса. Беше чисто изсечен от диорит — доколкото зная, един от най-твърдите камъни на земята. Капакът беше неизмеримо тежък, а когато огледах вътрешността, видях, че е обшита с желязо и имаше резе, което можеше да се спуска отвътре.

На дъното на самия сандък проблясваха няколко предмета. Щом ги вдигнах, те заискриха вълшебно на процеждащата се от стаята светлина.

Там имаше златна маска с грижливо изваяни черти — със затворени устни, с присвити, ала отворени очи, прикрепена към качулка от наслоени пластини от ковано злато. Самата маска беше тежка, но качулката бе много лека и много гъвкава, всяка пластинка бе прикрепена към другата със златна нишка. Имаше и чифт кожени ръкавици, целите покрити с още по-малки, крехки златни пластинки, подобни на люспи. И най-сетне, голямо сгънато одеяло от най-мека червена вълна, едната му страна бе обшита с по-големи златни пластини.

Разбрах, че ако сложа тази маска и тези ръкавици и се завия с одеялото, ще бъда защитен от светлината, ако някой отвори капака на саркофага, докато спя.

Но не изглеждаше вероятно някой да се добере до саркофага. А вратите на тази ъглова стая също бяха обшити с желязо и се залостваха с желязно резе.

И все пак, в тези тайнствени предмети имаше чар. Бяха ми приятни на допир и си представих как съм ги сложил и спя. Маската ми напомняше на гръцките маски на комедията и трагедията.

Всички тези неща загатваха за погребението на древен цар.

Оставих ги малко неохотно.

Върнах се в стаята, съблякох дрехите, с които бях облечен, докато лежах в пръстта през онези нощи в Кайро и облякох чисти. Струваше ми се доста нелепо да стоя сред това безвременно място, облечен във виолетово-син редингот с перлени копчета, обичайната дантелена риза и сатенени обувки с диамантени токи, но това ми бяха единствените дрехи. Вързах си косата с черна панделка като всеки истински благородник от осемнайсети век и тръгнах да търся господаря на дома.

2

Из цялата къща горяха факли. Вратите зееха отворени. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през тях се виждаха небосводът и морето.

И щом се отдалечих от малкото, голо каменно стълбище, спускащо се от моята стая, осъзнах, че за първи път, откакто се скитах, наистина се намирах в сигурното убежище на безсмъртно същество, обзаведено с всичко онова, което би пожелало едно безсмъртно същество.

В коридорите на постаменти стояха великолепни гръцки урни, в разнообразните ниши — грамадни бронзови статуи от Ориента, изящни цветя цъфтяха по всички прозорци и тераси, открити към небето. Разкошни килими от Индия, Персия и Китай застилаха мраморните подове навсякъде, откъдето минавах.

Натъкнах се на грамадни препарирани зверове, които стояха като живи в различни пози — кафява мечка, лъв, тигър, дори и слон в своя собствена огромна стая, гущери колкото дракони, хищни птици, вкопчили се в сухи клони, досущ като клоните на истински дървета.

Но яркоцветните стенописи, покриващи всяка повърхност от пода до тавана, надминаваха всичко.