Вампирът Лестат

Видях ръцете си, подобни на кости, пръстите си като ноктите на хищна птица. Нищо не може да живее и да бъде онова, което съм сега, този дух. Погледнах надолу, към краката си. Бяха като пръчки. Дрехите падаха от тялото ми. Не можех да стоя прав, нито да помръдна, и изведнъж ме завладя споменът за усещането на кръв, която тече в устата ми.

Като в сияйна мъгла пред мен видях червените му кадифени одежди, наметалото, което го покриваше до земята, ръцете му в тъмночервени ръкавици, които ме държаха. Косата му бе гъста, бели и златни нишки, които падаха свободно на вълни около лицето му и над широкото му чело. А сините очи под дебелите златни вежди може би щяха да гледат печално, ако не бяха толкова големи и изразът им не бе тъй смекчен от чувството, което изразяваше гласът.

Мъж, който е получил дарбата на безсмъртието в разцвета на силите си. И квадратното лице с леко хлътналите бузи, издължените пълни устни, носещи печата на ужасяваща нежност и покой.

— Пий — рече той. Веждите му леко се повдигнаха, устните изрекоха думата нежно, бавно, сякаш бе целувка.

И както Магнус бе сторил в онази смъртоносна нощ преди цяла вечност, той вдигна ръка и оголи гърлото си от плата. Вената, тъмнолилава под прозрачната свръхестествена кожа, се показа. И тътенът гръмна отново, онзи всепомитащ тътен, и този тътен ме издигна над земята и ме всмука в себе си.

Кръв като самата светлина, течен огън. Нашата кръв.

И ръцете ми се наливаха с неизмерима сила, обвиваха раменете му, лицето ми, притиснато в неговата хладна бяла плът, кръвта се стрелва надолу в слабините ми и подпалва всяка вена в тялото ми. Колко века бяха пречистили тази кръв, пречистили силата ѝ?

Счу ми се, че заглушаван от рева на кръвта, той заговори. Повтори отново:

— Пий, мой млади момко, мой ранени момко.

Усетих как сърцето му набъбва, тялото му се люшва, и се прилепихме един в друг.

И ми се стори, че казах на глас:

— Марий.

И той отвърна:

— Да.

Седма част Древна магия, древни мистерии

1

Събудих се на борда на кораб. Чувах скърцането на дъските, усещах морския мирис. Усещах мириса на кръвта на екипажа. И разбрах, че това е галера, защото чувах ритъма на греблата под приглушения громол на грамадните брезентови платна.

Не можех да си отворя очите, нито да размърдам крайници. Ала бях спокоен. Не усещах жажда. Всъщност бях обзет от необикновен покой. Тялото ми беше топло, сякаш току-що се бях напоил, и ми беше приятно да лежа там и да виждам сънища наяве, нежно люлян от морето.

После мислите ми започнаха да се проясняват.

Разбрах, че плаваме много бързо по много спокойни води, а слънцето съвсем наскоро е залязло. Привечерното небе помръкваше, вятърът утихваше, а плясъкът на веслата, потапящи се във водата и издигащи се над нея, бе тъй чист и утешителен.

Очите ми вече се бяха отворили.

Вече не лежах в ковчега. Бях излязъл от задната каюта на издължения кораб и стоях на палубата. Вдъхнах свежия солен въздух и съзрях чудното, жежко синьо на сумрачното небе и безбройните ярки звезди над мен.

И от двете ни страни се редяха тъмни острови, над които се извисяваха планини, и по канарите им трепкаха мънички светлинки. Мирис на зеленина, на цветя, на самата пръст витаеше във въздуха.

А малкият кораб с гладки линии устремно плаваше към тесен проход в скалите пред нас.

Разумът ми бе необикновено ясен, чувствах се необичайно силен. За миг се изкуших да се опитам да проумея как към попаднал тук, дали се намирам в Егейско или в самото Средиземно море, да узная кога сме напуснали Кайро и дали онова, което си спомнях, в действителност се е случило.

Но това ми намерение ми се изплъзна — спокойно приемах случващото се.

Марий стоеше по-нататък, на мостика пред главната мачта.

Отидох на мостика, застанах до нея и погледнах нагоре.

Той беше с дългото червено наметало, което носеше и в Кайро, а вятърът развяваше гъстата му бяло руса коса. Очите му се взираха в прохода пред нас, в опасните скали, стърчащи от плитката вода, а лявата му ръка стискаше парапета на малката палуба.

Той неустоимо ме привличаше, и покоят ме обгърна цял.

Нито в лицето, нито в стойката му имаше заплашително величие, нямаше надменност, която да ме смири и уплаши. Само кротко благородство — очите му, вперени напред, бяха широко отворени, устните, също както преди, загатваха за изключително нежен нрав.

Твърде гладко бе лицето, да. Лъскаво като тъканта, покриваща белезите — толкова гладко беше, и на тъмна улица би ме стреснало, дори подплашило. Излъчваше слаба светлина. Но изражението бе твърде топло, твърде човешко в своята доброта и единствено предразполагаше.

Да, Арман изглеждаше като бог, рисуван от Караваджо, Габриел — като мраморен архангел на прага на църква.

Но тази фигура, която се извисяваше над мен, бе фигурата на безсмъртен човек.

И безсмъртният човек с протегната напред десница насочваше кораба мълчаливо, ала безпогрешно между скалите на входа на прохода.