Вампирът Лестат

— Ти усещаш колко съм самотен — отвърнах. — Усещаш мъката ми, че съм изключен от живота. Мъката ми, че съм зъл, че не заслужавам обич и въпреки това страстно жадувам за обич. Ужасът ми, че никога не бива да се разкривам пред смъртните. Но всичко това не ме спира, майко. Аз съм твърде силен, за да ме спре. Както ти самата каза веднъж, аз съм много добър в това, което съм. Просто от време на време тези неща ми причиняват страдания, това е всичко.

— Обичам те, сине мой.

Искаше ми се да ѝ напомня за обещанието, което исках да ми даде, за нашите агенти в Рим, че ще пише, исках да кажа…

— Спази обещанието си — рече тя.

И внезапно осъзнах, че това е последният ни миг. Знаех го, и с нищо не можех да го променя.

— Габриел! — прошепнах.

Но тя вече си бе отишла.

Стаята, градината отвън, самата нощ тънеха в тишина и покой.

Някъде призори отворих очи. Лежах на пода в къщата, бях плакал, а после съм заспал.

Знаех, че трябва да отпътувам за Александрия, че трябва да стигна възможно най-далеч и после, на изгрев-слънце, да легна в пясъка. Толкова приятно щеше да е да заспя в песъчливата почва. Знаех и че градинската порта зее. Че всички врати са отключени.

Ала не можех да помръдна. Мълчаливо и хладнокръвно си представих как я търся из Кайро. Викам я, призовавам я да се върне. Почти повярвах, че съм го извършил, че напълно унизен, съм се втурнал подире ѝ и съм се опитал отново да ѝ обяснявам за предопределението: че е било предопределено аз да я загубя, точно както на Ники му е било предопределено да изгуби ръцете си. Някак трябваше да осуетим предопределението. Трябваше най-накрая да възтържествуваме.

Безумия. Не бях тичал подире ѝ. Излязъл съм на лов и съм се върнал. Тя вече беше далече от Кайро. И за мен бе загубена като малка песъчинка, подета от вятъра.

Най-сетне, след много време, извърнах глава. Тъмночервено небе над градината, тъмночервено сияние се плъзгаше надолу по далечния покрив. Слънцето изгряваше, идваха топлината и пробуждането на стотици гласчета из всичките заплетени улички на Кайро и звукът, който сякаш идваше от пясъка и от дърветата и от полянките с трева.

И много бавно, докато чувах всичко това, видях как ослепителната светлина огрява покрива и усетих, че наблизо има смъртен.

Той стоеше на отворената градинска порта и се взираше в неподвижното ми тяло вътре в празната къща. Млад, русокос европеец в арабски одежди. Доста красив. И ме видя в лъчите на ранното утро — европеец като него, прострян на керамичния под в изоставената къща.

Лежах и го гледах как влезе в опустялата градина, небесното сияние изгаряше очите ми, нежната кожа около тях започваше да изгаря. Приличаше на призрак в бял чаршаф в чистите си одежди и покривало за глава.

Знаех, че трябва да побягна. Трябваше веднага да се махна и да се скрия от изгряващото слънце. Вече не беше възможно да сляза в подземната крипта. Този смъртен бе влязъл в леговището ми. Нямаше време дори да го убия и да се отърва от него, горкият смъртен без късмет.

Ала не помръдвах. И докато се приближаваше, цялото небе зад него затрептя и фигурата му се стесни и почерня.

— Мосю! — прошепна той загрижено, също като жената преди толкова много години в катедралата „Света Богородица“, която се бе опитала да ми помогне, преди да превърна в жертви нея и невинното ѝ дете. — Мосю, какво има? Мога ли да ви помогна?

Обгорено от слънцето лице под гънките на бялото покривало, златни вежди блещукат, очи, сиви на цвят, като моите.

Знаех, че се изправям, но не чувствах движенията си. Знаех, че устните ми се извиват и оголват зъбите. А после чух как от мен се изтръгна ръмжене и видях потреса по лицето му.

— Виж! — изсъсках аз и острите зъби се плъзнаха върху долната ми устна. — Виждаш ли!

Втурнах се към него, стиснах китката му и притиснах разтворената му длан в лицето си.

— За човек ли ме помисли? — извиках. А после го вдигнах над земята пред мен. Той риташе и се мяташе, ала напразно. — За свой брат ли ме помисли? — креснах. Устата му се отвори и от нея излезе сух, стържещ звук, а после той изпищя.

В небето гореше ослепителен пожар.

Изтичах през градинската порта на уличката. Притичвах под мънички арки, по непознати улици. Блъсках се в порти и врати и разхвърлях смъртните от пътя си. Врязвах се в стените пред мен, от мазилката се вдигаше прах и ме задушаваше, и пак се стрелвах по отъпканата пръст на уличката, в напоения с воня въздух. А светлината ме преследваше като тичащ след мен звяр.

И когато намерих изгоряла къща с изпочупени решетки на прозорците, аз нахлух вътре и се зарових в пръстта в градината, заравях се все по-надълбоко и по-надълбоко, докато вече не можех да помръдна ни с крак, ни с ръка.

Реех се сред хлад и тъмнина.

Бях спасен.

6

Умирах. Или поне така ми се струваше. Не можех да изброя колко нощи са минали. Трябваше да стана и да замина за Александрия, да преплавам морето. Но това означаваше да се раздвижа, да се въртя в земята, да се предам пред жаждата.

Нямаше да се предам.