Вампирът Лестат

Мосю, както сигурно вече знаете, на 14-ти юли парижкото простолюдие нападна Бастилията. Градът е в хаос. Из цяла Франция избухват размирици. Месеци наред напразно се мъчех да се свържа с близките ви, за да ги изведа благополучно от страната, ако е възможно.

Но миналия понеделник получих вестта, че селяните и земеделците арендатори са въстанали срещу бащиния ви дом. Братята ви, съпругите и децата им и всички, опитали се да бранят замъка, са били убити, а после замъкът е бил ограбен. Само баща ви е избягал.

Верни слуги са успели да го скрият по време на обсадата и по-късно да го отведат до крайбрежието. Понастоящем той се намира в град Ню Орлиънс в бившата френска колония Луизиана, и ви моли да му се притечете на помощ. Сломен е от скръб и заобиколен от чужди хора. Умолява ви да заминете при него.

Имаше и още. Извинения, уверения, подробности… Всичко това изгуби смисъл.

Сложих писмото на бюрото. Взрях се в дървото и в кръга от светлина, очертан от лампата.

— Не заминавай при него — каза тя.

Гласът ѝ прозвуча тънко и незначително в тишината. Ала тишината кънтеше като яростен крясък.

— Не заминавай при него — повтори тя. Сълзите се стичаха по лицето ѝ като клоунски грим, две дълги червени ивици, спускащи се надолу от очите ѝ.

— Вън — прошепнах. Думата заглъхна и внезапно гласът ми прогърмя отново. — Вън — повторих, и гласът ми не секна, а продължи да звучи, и аз изкрещях отново думата с разтърсваща ярост: — ВЪН!

4

Присъни ми се семейството. Всички се прегръщахме. Дори и Габриел бе там, облечена в кадифена рокля. Замъкът бе почернял, целият изгорял. Съкровищата, които съхранявах, се бяха разтопили или превърнали в пепел. Всичко винаги се превръща в пепел. Но нали вехтият цитат е „Пепел при пепелта, прах при прахта“?

Не беше важно. Бях се върнал и бях преобразил всички във вампири, и ето ни, родът Лионкур, белолики красавци и красавици, всички до един, та чак до бебето кръвопиец в люлката и майката, навела се да му даде гърчещия се дългоопашат сив плъх, от който то щеше да смуче.

Смеехме се и се целувахме, докато вървяхме през пепелището — моите бели братя, техните бели жени и призрачните деца, и бърборехме заедно за жертвите, слепият ми баща, който, като библейска фигура бе станал и извикал:

— ВИЖДАМ!

Най-големият ми брат ме прегърна. Изглеждаше чудно, облечен в прилични дрехи. Никога не го бях виждал толкова хубав, а вампирската кръв му бе направила лицето му тъй изпито и духовно.

— Знаеш ли, много добре направи ти, да му се не види, като дойде и донесе всички тия Мрачни дарове! — той се засмя весело.

— Мрачни магии, скъпи, Мрачни магии — поправи го жена му.

— Защото ако не беше дошъл… — продължи той — Ами че сега всичките щяхме да сме умрели!

5

Къщата беше празна. Куфарите бяха изпратени. Корабът щеше да отплава от Александрия след две нощи. Бях си оставил само една малка чанта. На борда синът на маркиза трябва от време на време да се преоблича. И, разбира се, цигулката.

Габриел стоеше под арката на входа към градината — стройна, дългокрака, фигурата ѝ, облечена в бели памучни дрехи, притежаваше красива ъгловатост, шапката бе на главата ѝ, както винаги, косата ѝ бе разпусната.

Заради мен ли бе разпуснала дългата си коса?

Скръбта ми се надигаше като вълна, и в нея се вливаха всички загуби — мъртъвците и немъртвите.

Но тя отмина и отново ме обхвана усещането за потъване, за сън, в който плаваме с воля или без воля.

Хрумна ми, че косата ѝ може да бъде оприличена на златен дъжд, че цялата вехта поезия добива смисъл, когато гледаш някого, когото си обичал. Прелестно бе ъгловатото ѝ лице, малките ѝ непреклонни устни.

— Кажи ми какво ти е нужно от мен, майко — казах тихо. Цивилизована е тази стая. Писалище. Лампа. Стол. Всичките ми яркоцветни птици бяха раздадени и сигурно отнесени за продан на пазара. Сиви африкански папагали, които доживяват човешка старост. Ники бе доживял до трийсет.

— Пари ли искаш от мен?

Лицето ѝ се зачерви силно, прекрасно, очите ѝ проблеснаха като светкавици — синьовиолетови. За кратко тя доби вид на човек. Все едно стояхме в нейната стая у дома. Книги, влажните стени, камината. Беше ли тя тогава човек?

Тя приведе глава и периферията на шапката за миг покри напълно лицето ѝ. Тя зададе необясним въпрос: