Вампирът Лестат

Струва ми се, че ми се искаше да ѝ кажа нещо гадно, да я нараня и прогоня. Но когато тя дойде при мен и тръгна с мен, не казах нищо. Просто ѝ дадох писмото, за да не се налага да разговаряме. И тя го прочете и го прибра, а после отново ме прегърна с ръка, както преди толкова много време, и поехме заедно по потъналите в мрак улици.

Мирис на смърт и на огън от готварски печки, на пясък и камилска тор. Миришеше на Египет. Мирис на място, останало същото в продължение на шест хиляди години.

— Какво мога да направя за теб, любими мой? — прошепна тя.

— Нищо — отвърнах.

Аз бях онзи, който бе сторил това, аз го бях съблазнил, бях го преобразил в онова, което бе и го бях изоставил там. Аз бях онзи, отклонил пътя, по който неговият живот можеше да тръгне. И в тъма и мрак, свърнал встрани от човешката си посока, той свърши така.

По-късно тя стоеше мълчаливо, докато аз пишех посланието си до Марий върху стената на древен храм. Разказах за края на Никола, цигуларя от Театъра на вампирите, и вдълбах думите си така, както би ги изсякъл някой древен египетски майстор. Епитафия за Ники, паметен знак сред забравата, който може би никой нямаше да прочете или да разбере.

Странно беше, че тя е там. Странно беше, че остана с мен часове наред.

— Ти няма да се върнеш във Франция, нали? — попита ме най-сетне тя. — Нали няма да се върнеш заради онова, което е сторил той?

— Ръцете? — попитах. — Отрязването на ръцете?

Тя ме погледна и лицето ѝ се изпъна, все едно някакъв потрес го бе лишил от изразителност. Ала тя знаеше. Беше прочела писмото. Кое я бе потресло? Може би начинът, по който го казах.

— Помисли си, че ще се върна, за да отмъстя?

Тя кимна неуверено. Не ѝ се искаше да ми внушава тази идея.

— Как бих могъл? Та това ще е лицемерие, нали? След като оставих там Никола и разчитах на всички тях да постъпват така, както е нужно?

Промените в изражението ѝ бяха толкова неуловими, че не биха могли да бъдат описани. Не ми се нравеше да я виждам толкова разчувствана. Не ѝ бе присъщо.

— Факт е, че малкото чудовище с тази си постъпка се е опитвало да помогне, не мислиш ли? С това, че му е отрязал ръцете. Сигурно действително му е струвало големи усилия, когато би могъл толкова лесно да изгори Ники и дори да не се огледа назад.

Тя кимна, ала изглеждаше нещастна, и по прищявка на съдбата — и красива.

— И аз мислех горе-долу същото — рече тя. — Но не очаквах да се съгласиш.

— О, и аз съм чудовище в достатъчна степен, че да го разбера — отвърнах. — Помниш ли какво ми каза преди години, преди да напуснем дома? Каза го в същия онзи ден, когато той се качи в планината заедно с търговците, за да ми поднесе червеното наметало. Каза, че неговият баща му бил толкова сърдит, че свири на цигулка, че го заплашвал да му счупи ръцете. Мислиш ли, че каквото ни е отредено, ни сполита, каквото и да се случи? Тоест, мислиш ли, че дори като безсмъртни ние следваме някакъв път, вече предопределен за нас докато сме били живи? Представи си, господарят на сборището му отрязал ръцете!

В последвалите нощи беше ясно, че тя не искаше да ме оставя сам. И усещах, че би останала с мен заради смъртта на Ники, където и да се намирахме. Ала това, че се намирахме в Египет, имаше значение. Помагаше и това, че тя обикна тези развалини и паметници, както не бе обиквала нищо досега.

Може би хората трябваше да бъдат мъртви от шест хиляди години, за да ги обикне тя. Замислих се дали да не ѝ го кажа, да я подразня малко, но хрумването просто дойде и си отиде. Тези паметници бяха стари колкото любимите ѝ планини. Нил бе протичал през фантазията на човека още от зората на документираното време.

Заедно изкачвахме пирамидите, изкатерихме се в прегръдките на великана Сфинкс. Размишлявахме върху надписите по древните каменни отломъци. Оглеждахме мумиите, които можеше да си купиш от крадците за грошове, парчета от стари накити, керамика, стъкло. Потапяхме длани в речната вода и я оставяхме да тече между пръстите ни, и ловувахме заедно из тесните улички на Кайро, и влизахме в бордеите, за да седим, отпуснати върху възглавниците, да гледаме как момчетата танцуват и да слушаме музикантите как свирят жарка еротична музика, която заглушаваше за кратко цигулката, която непрекъснато звучеше в мислите ми.

Ставах и танцувах като обезумял на тези екзотични звуци, подражавах на кършенията на онези, които ме насърчаваха, сякаш губех всякакво чувство за време и всякакъв разум във воя на духовите инструменти и звъна на лютните.

Габриел седеше, без да помръдва, усмихната, нахлупила над очите си периферията на мръсната си бяла сламена шапка. С нея вече не разговаряхме. Тя бе само бледа котешка красота с изцапани с пръст бузи, която се носеше до мен из безкрайната нощ. Палтото ѝ бе пристегнато с дебел кожен колан, косата — сплетена на плитка, която се спускаше по гърба ѝ, вървеше с осанка на кралица и притома на вампир, извивката на бузата ѝ сияеше в мрака, малката ѝ уста — размазана червена роза. Бе прелестна и несъмнено скоро отново щеше да изчезне.