Вампирът Лестат

Публиката иска да гледа как се глумят над аристократите. Нашата пиеска, представяща непохватна кралица кукла, стъпкана безмилостно от нехайна войска от кукли, която тя се мъчи да командва, предизвиква силен смях и крясъци.

Духовенството също подлежи на подигравки: в друга малка драма представяме надменен свещеник, дошъл да накаже група танцуващи момичета — марионетки за непристойното им поведение. Но уви, техният учител по танц, който всъщност е дявол с червени рогца, превръща нещастния свещенослужител във върколак и той свършва дните си държан в златна клетка от смеещите се момичета.

Всичко това е рожба на гения на Нашия божествен цигулар, ала сега ние не бива да се отделяме от него нито за миг. За да го принуждаваме да пише, го връзваме за стола. Слагаме пред него мастило и хартия. А ако не се получи, го караме да ни диктува, а ние записваме пиесите.

На улицата заговаряме минувачи и пламенно им обясняваме, че на този свят има ужаси, каквито не са и сънували. И, уверявам те, ако Париж не бе толкова зает да чете памфлети, изобличаващи кралица Мария Антоанета, той досега да е погубил всички ни. Нашият най-стар приятел с всяка изминала нощ все повече се гневи.

Разбира се, незабавно ѝ писах и я умолявах да проявят търпение към Ники, да се опитват да му помагат през първите години. „Без съмнение на него може да му се повлияе; — твърдях аз, и за първи път запитах: — В моя власт ли би било да променя нещата, ако се завърна?“ Дълго гледах думите, преди да се подпиша. Ръцете ми трепереха. После запечатах писмото и незабавно го изпратих.

Как бих могъл да се върна? Бях толкова самотен, че не бих понесъл мисълта да се върна в Париж и да видя отново малкия театър. А и как щях да помогна на Никола, когато отида там? Отдавнашните предупреждения на Арман кънтяха в ушите ми.

Всъщност като че без значение къде се намирам, Арман и Ники бяха винаги с мен — Арман с неговите мрачни предупреждения и предсказания и Никола, който ме измъчваше с малкото чудо на любовта, превърнала се в омраза.

Никога Габриел не ми е била толкова нужна, колкото сега. Но тя отдавна бе заминала далече пред мен по нашия маршрут. От време на време си припомнях какво беше, преди да напуснем Париж. Но вече нищо не очаквах от нея.

В Дамаск ме чакаше отговорът на Елени.