Вампирът Лестат

Една нощ, при първото ни посещение във Верона, на една тъмна улица тя ме стресна.

— Баща ти жив ли е още? — попита ме тя. Този път я нямаше два месеца и ужасно ми липсваше, и ето, сега най-сетне ме питаше за тях, все едно проявява интерес. Но когато ѝ отговорих „Да, и е много болен“, тя като че ли не ме чу. Опитах се да ѝ обясня, че положението във Франция е много безрадостно. Несъмнено се задаваше революция. Тя тръсна глава и махна презрително.

— Не мисли повече за тях. Забрави ги — и после отново изчезна.

Истината бе, че аз не исках да ги забравя. Никога не престанах да пиша на Роже и да го питам за новини от семейството си. Пишех му по-често, отколкото на Елени в театъра. Молех за портрети на племенниците и племенничките ми. Изпращах във Франция подаръци от всяко място, където се спирах. И революцията наистина ме тревожеше, както сигурно тревожеше всеки смъртен французин.

И най-сетне, когато отсъствията на Габриел бяха все по-дълги, а когато бяхме заедно, между нас имаше напрежение и несигурност, аз започнах да споря с нея за тези неща.

— Времето ще прибере семейството ни. Времето ще ни отнеме Франция такава, каквато я познаваме. Защо да се отказвам от тях сега, когато все още ги имам? Аз имам нужда от всичко това, казвам ти. За мен животът е това!

Но това бе само половината от всичко. Защото и нея имах толкова, колкото имах и останалите. Тя явно разбираше какво всъщност ѝ казвам. Явно чуваше скритите обвинения.

Изказвания като това я натъжаваха. Предизвикваха у нея нежност. Тя ми позволяваше да ѝ чистя дрехите, да ѝ реша косата. А после ловувахме заедно и разговаряхме. Дори понякога идваше с мен в казиното или на опера. За кратко се превръщаше във велика, прекрасна дама.

И тези мигове все още ни свързваха. Те крепяха вярата ни, че все още сме малко сборище, двойка любовници, които надделяват над света на смъртните.

Докато седяхме край камината в някоя провинциална вила, яздехме заедно на капрата на каретата и аз държах поводите, разхождахме се заедно из среднощната гора, все още понякога обменяхме свои наблюдения.

Дори заедно претърсвахме изоставени къщи, за които разправяха, че са обитавани от призраци — ново вълнуващо развлечение и за двама ни. Всъщност случваше се Габриел да се върне от някое свое пътуване тъкмо защото е чула за поява на призраци и иска да отида с нея и да проверим на място.

Разбира се, повечето пъти не откривахме нищо в празните постройки, в които уж се явяваха духове. А клетниците, уж обсебени от дявола, най-често бяха обикновени умопобъркани.

Ала понякога се случваше да видим мимолетни привидения или необяснима неразбория — разхвърляни предмети, ревове, изтръгващи се от устата на обсебени от зли духове деца, леден полъх, който гасеше свещите в заключена стая.

Ала така и нищо не научихме от всичко това. Не видяхме нищо повече от вече описаното от стотина смъртни учени.

Накрая това вече бе за нас само игра. И когато сега си го припомням, знам, че сме продължавали само защото това ни крепеше заедно, даваше ни дружески мигове, каквито иначе нямаше да имаме.

Ала не само отсъствията на Габриел съсипваха нашата взаимна обич с отминаващите години, а и държанието ѝ, когато беше с мен и идеите, които излагаше.

Тя все още имаше навика да говори точно каквото мисли и малко повече.

Една нощ в малката ни къща на Виа Гибелина във Флоренция тя се появи след едномесечно отсъствие и веднага се впусна в обяснения.

— Знаеш ли, създанията на нощта са съзрели да ги оглави велик водач — рече тя. — Не някакъв суеверен дърдорко, изпълняващ вехти обреди, а велик мрачен монарх, който ще ни разпали с нови принципи.

— Какви принципи? — попитах, но тя пропусна въпроса ми и продължи:

— Представи си, не да се храним от смъртните така омразно и скришом, а нещо величествено като Вавилонската кула, преди да я разруши гневът Божи. Един водач в сатанински дворец, който изпраща своите следовници да насъскват брат срещу брата, да карат майки да убиват децата си, да изгорят на клада всички прекрасни постижения на човечеството, да изпепелят самата земя, та всички да умрат от глад, и невинни и виновни! Където и да се появиш, да сееш страдания и хаос и да громиш силите на доброто, та хората да изпаднат в отчаяние! Ето, това е достойно да бъде наречено зло! Това е истинско дяволско творение! Ние с теб сме нищо, ние с теб сме само екзотика в Дивата градина, както ти ми казваше. А светът на хората и сега не е ни повече, ни по-малко същият като онзи, за който четях в своите книги в Оверн преди години.

Този разговор ми беше неприятен. И въпреки това се радвах, че тя е тук, в стаята с мен, че разговарях с някого, различен от някой заблуден смъртен клетник. Че не бях сам с писмата от дома.

— Ами твоите естетически въпроси? — попитах. — Онова, което преди обясняваше на Арман — че искаш да узнаеш защо съществува красотата и защо тя продължава да ни влияе?

Тя вдигна рамене.