Вампирът Лестат

Още преди да пристигнем в Италия, вече знаех латински достатъчно добре, че да изучавам класиците, и си съставих библиотека в стария венециански дворец, в който се заселих. Често четях по цели нощи.

И, разбира се, легендата за Озирис ме омагьоса, припомни ми романтичната история на Арман и загадъчните думи на Марий. И докато размишлявах над всички древни версии, тихо се слисвах от прочетеното.

Имаме един древен цар — Озирис. Човек, притежаващ неземна доброта, отказал египтяните от канибализма и научил ги на изкуството на земеделието и винарството. И как го убива неговият брат Тифон? Озирис е накаран с измама да легне в сандък, скован точно според ръста му, и после брат му Тифон заковава капака на сандъка. После го хвърлят в реката и когато вярната на Озирис Изида намира тялото му, Тифон отново го напада и го разчленява. Намират всички части на тялото му, освен една.

Сега, защо Марий ще прави препратка към подобен мит? И как да не мисля за това, че всички вампири спят в ковчези — сандъци, сковани според ръста им? Дори и нещастната паплач от Гробището на невинните спеше в свои ковчези. Магнус бе казал: „В този сандък или подобен на него трябва винаги да лягаш.“ Що се отнася до липсващата част от тялото, онази, която Изида никога не намерила, е, в нас има една част, чиито способности Мрачният дар не увеличава, нали? Ние можем да говорим, да виждаме, да вкусваме, да дишаме и да се движим като хората, но не можем да се плодим. И Озирис не е могъл и затова е станал Господар на мъртвите.

Дали той е бил бог вампир?

Но ето какво ме озадачаваше и измъчваше: този бог, Озирис, египтяните почитаха като бог на виното, същият онзи, когото гърците по-късно са нарекли Дионис.

А Дионис е бил „мрачният бог“ на театъра, богът дявол, когото Ники ми описваше у дома, когато бяхме момчета. И сега в Париж имахме театър, пълен с вампири. О, всичко това бе твърде разкошно.

Нямах търпение да разкажа всичко това на Габриел.

Но тя го отхвърли с безразличие и каза, че имало стотици подобни стари истории.

— Озирис е бил и бог на зърното — каза тя. — За египтяните той е бил добър бог. Какво общо би могло да има това с нас? — тя огледа книгите, които четях. — Имаш още много да учиш, сине. Много древни богове са били разчленени и ожалени от своите богини. Прочети за Актеон и Адонис. Древните са обичали тези истории.

Размишлявах за съня на Арман за светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени сред планините. Дали това бе магия още от времената на древен Египет? Как Децата на мрака са забравили тези неща? Може би за венецианския майстор всичко това, споменаването на Тифон братоубиеца, е било само поезия и нищо повече.

Излизах нощем с моето длето. Изписвах въпросите си към Марий върху камъни, по-стари и от двама ни. Марий за мен бе станал толкова действителен, че разговаряхме помежду си така, както разговаряхме някога двамата с Ники. Той бе довереникът, с когото споделях вълненията си, въодушевлението си, върховната си почуда от всички чудеса и загадки на света.

Но докато все повече се задълбочавах в учение и образованието ми се разширяваше, започвах да осъзнавам първия страховит намек за това какво би могла да представлява вечността. Аз бях сам сред човеците и моите писания до Марий не можеха да ми попречат да осъзная собствената си чудовищност, както в онези първи парижки нощи, тъй отдавна. В края на краищата в действителност Марий не беше с мен.

И Габриел също.

Почти от самото начало предсказанията на Арман се бяха оказали истина.

2

Още преди да напуснем Франция, Габриел прекъсваше пътешествието ни, като зачезваше за по няколко нощи подред. Във Виена често прекарваше разделена от мен и по две седмици, а когато се установих във венецианския дворец, тя вече ме напускаше за цели месеци. При първото ми посещение в Рим изчезна за половин година. А после ме заряза и в Неапол. Завърнах се във Венеция без нея — сърдит я оставих сама да намери обратния път към Венеция. Успя.

Разбира се, влечеше я извън градовете — към горите или планините, към острови, необитавани от човешки същества. И се връщаше толкова опърпана — с изтъркани обувки, със съдрани дрехи, с безнадеждно оплетена коса, беше точно толкова страшна на вид, колкото и парцаливите вампири от старото парижко сборище. После бродеше из стаите ми с мръсните си неугледни дрехи и се взираше в пукнатините в мазилката или в лъчите, пречупени от кривините на ръчно изработените издухани стъкла на прозорците.

Защо безсмъртните да се задълбочават във вестници, питаше ме тя, или да живеят в дворци? Или да носят злато в джобовете си? Или да пишат писма на изоставеното си смъртно семейство?

С призрачен, скорострелен полуглас тя разказваше за скалите, които е катерила, снежните преспи, в които се е търкаляла, пещерите, пълни с тайнствени знаци и древни вкаменелости, които е открила.

После мълчаливо си отиваше така, както бе дошла, а аз оставах и я търсех с очи, и я чаках, и ѝ се сърдех жестоко, и роптаех срещу нея, когато най-сетне се завърнеше.