Вампирът Лестат

Разчитаме най-вече на Нашия най-стар приятел (очевидно Арман) да го озаптява. И той го прави с най-язвителни заплахи.

Но трябва да кажа, че те нямат трайно въздействие върху нашия цигулар. Той често говори за стари религиозни обичаи, за обредни огньове, за преминаване в нови царства на съществуване.

Не мога да кажа, че не го обичаме. Заради теб бихме се грижили за него, дори и да не го обичахме. Но ние наистина го обичаме. И Нашият най-стар приятел в частност питае към него голяма привързаност. Ала е редно да отбележа, че в старите времена подобни личности не биха издържали дълго сред нас.

Що се отнася до Нашия най-стар приятел, питам се дали сега би го познал. Построил е голямо жилище в подножието на твоята кула и живее там сред книги и картини, досущ като учен господин, когото реалният свят не интересува особено.

Ала всяка нощ той пристига пред вратата на театъра с черната си карета и гледа от своята собствена ложа със завеси.

А после идва, за да разреши всички спорове сред нас, да ни напътства, както винаги е било и да заплашва Нашия божествен цигулар, ала никога, никога не би се съгласил да играе на сцената. Той е този, който приема нови членове сред нас. Както ти казах, те идват отвсякъде. Не е нужно да им се молим — те чукат на вратата ни…

Върни се при нас (пишеше тя в заключение). Ще ни намериш за по-интересни отпреди. Има стотици мрачни чудеса, които не мога да опиша на хартия. Ние сме звезден взрив в историята на нашите себеподобни. И не бихме могли да изберем такъв идеален момент в историята на този велик град за нашия малък фокус. И той е твое дело — този разкошен живот, който водим. Защо ни напусна? Ела си у дома.

Пазех писмата. Съхранявах ги също тъй грижливо, както и писмата на братята ми в Оверн. Виждах идеално марионетките в своето въображение. Чувах плача на цигулката на Ники. Виждах и как Арман пристига с черната си карета и заема мястото си в ложата. И дори описвах всичко това със завоалирани, ексцентрични фрази в дългите си послания до Марий, когато от време на време дялках трескаво с длетото си в някоя тъмна уличка, докато смъртните спят.

Но за мен нямаше връщане в Париж, колкото и самотен да се чувствах. Светът около мен бе станал мой любовник и мой учител. Бях във възторг от катедралите и замъците, от музеите и дворците, които виждах. Където и да заминех, отивах в самото сърце на обществото, и жадно пиех от забавленията и клюките на това място, от литературата и музиката му, от архитектурата и изкуството.

Можех да изпиша томове с нещата, които научавах и които се мъчех да проумея. Бях запленен от циганските цигулари и уличните кукловоди толкова, колкото и от великите сопрани кастрати в позлатените оперни театри или катедралните хорове. Бродех из бордеите, комарджийските свърталища и кръчмите, където моряците пиеха и се караха. Където и да отидех, четях вестниците и висях по кръчмите и често поръчвах храна, която не докосвах, просто за да я има пред мен, и разговарях безспир със смъртни на обществени места, черпех безкрайно другите с вино, вдишвах мириса на лулите и пурите им, когато пушеха, и оставях всички тези миризми на смъртни да пропият косата и дрехите ми.

А когато не бродех навън, пътешествах из царството на книгите, които бяха принадлежали изключително на Габриел през всички онези тягостни смъртни години у дома.