Вампирът Лестат

— Когато светът на човека рухне, красотата ще надделее. Дърветата отново ще израснат там, където е имало улици; цветята отново ще покрият поляната там, където сега се ширят влажни коптори. Това трябва да е целта на сатанинския господар. — Да види как буйната трева и гъстата гора покриват всяка следа от някога великите градове, докато не остане нищичко от тях.

— И защо наричаш всичко това сатанинско? — попитах. — Защо не го наречеш хаос? Защото то ще е именно това, и нищо повече.

— Защото така ще го нарекат човеците — отвърна тя. — Сатаната са го измислили те, нали? „Сатанински“ е просто думата, с която наричат поведението на онези, които разтурят реда, в който човеците искат да живеят.

— Не разбирам.

— Е, използвай свръхестествения си ум, синеоки мой — отвърна тя, — златокоси сине мой, прекрасни ми вълкоубиецо.

Твърде вероятно е Бог да е създал света, както твърдеше Арман.

— Това ли си открила сред гората? Листакът ли ти го разкри?

Тя ми се присмя.

— Разбира се, не е задължително Бог да е антропоморфен. Или пък такъв, какъвто с нашите колосални егоизъм и сантименталност бихме нарекли „порядъчен“. Но Бог сигурно има. Сатаната обаче е човешка измислица, име, което са дали на силата, стремяща се да отхвърли цивилизования ред. Първият човек, създал закони — независимо дали е Мойсей или някакъв си древен цар Озирис, този законодател е създал дявола. „Дявол“ е означавало онзи, който те изкушава да нарушаваш закона. И ние сме действително сатанински създания, защото не спазваме никакви закони, създадени за закрила на човека. Защо тогава да не рушим истински? Защо да не разпалим пожар на злото, който да погълне всички цивилизации на земята?

Това така ме ужаси, че не можех да отговоря.

— Не се тревожи — разсмя се тя. — Аз няма да го направя. Но се питам какво ли ще се случи в идните десетилетия. Дали няма някой да го стори?

— Надявам се, че не! — възкликнах. — Или нека го кажа така: ако някой от нас се опита, ще има война.

— Защо? Всички ще го последват.

— Аз — не. Аз ще тръгна на война.

— Ах, Лестат, толкова си забавен.

— Дребнаво е! — заявих.

— Дребнаво! — тя бе извърнала очи и гледаше навън, към двора, но отново ме погледна и лицето ѝ поруменя. — да срутиш всички градове на земята? Когато нарече Театъра на вампирите дребнав, те разбрах, но сега си противоречиш.

— Дребнаво е да разрушиш всичко само заради едната разруха, не мислиш ли?

— Невъзможен си! Някога в далечното бъдеще може да се появи такъв водач. Той ще смаже човека и ще го върне към голотата и страха, от които е дошъл. И ние ще се храним от него без усилия, както винаги е било, и Дивата градина, както тия наричаш, ще покрие света.

— Направо ми се иска някой да се опита — отвърнах. — Защото аз ще се вдигна насреща му и ще направя всичко, за да го победя. И може би ще бъда спасен, ще стана отново добър в собствените си очи, когато се заема да спася човека от това.

Бях вбесен. Станах от стола и излязох на двора.

Тя ме следваше по петите.

— Току-що излезе с най-древния аргумент на християнския свят за съществуването на злото — заяви тя. — То съществува, за да можем да се борим с него и да творим добро.

— Каква скука и глупост — отвърнах.

— Ето какво не разбирам аз в теб! Ти си се вкопчил в своята вяра в доброто с упоритост, която е непоклатима. Ала си толкова добър във всичко онова, което си! Ти преследваш жертвите си като мрачен ангел. Ти убиваш безмилостно. Когато поискаш, по цяла нощ пируваш с жертвите си.

— Е, и? — погледнах я студено. — Не умея да съм лош в лошотията си.

Тя се засмя.

— Като младеж бях добър стрелец — рекох. — Бях добър актьор на сцената. А сега съм добър вампир. Толкова за това как разбираме думата „добър“.

* * *

След като тя си тръгна, аз легнах по гръб на каменните плочи в двора, загледах се в звездите и се замислих за всички картини и скулптури, които бях видял само във Флоренция. Знаех, че мразя местата, където се извисяват само дървета, и най-нежната и сладка музика за мен бяха човешките гласове. Но какво ли значение имаха всъщност мислите и чувствата ми?

Ала тя невинаги ме мъчеше със странна философия. Понякога, когато идваше, говореше за практически неща, които е научила. Тя беше по-храбра и по-голяма авантюристка от мен, и ме учеше на различни неща.

Ние можехме да спим в земята — тя го установи още преди да напуснем Франция. Ковчезите и гробовете не бяха важни. И установи, че се надига естествено от земята по залез още преди да се пробуди.

А онези смъртни, които се натъкваха на нас в часовете на деня, бяха обречени, освен ако не ни изложат веднага на слънце. Например, извън Палермо преспала в мазето на изоставена къща и когато се пробудила, очите и лицето ѝ парели като обгорени, а в десницата си стискала смъртен, съвсем мъртъв — очевидно опитал се да наруши покоя ѝ.

— Беше удушен — обясни тя. — Ръката ми продължаваше да го стиска за гърлото. А лицето ми е било обгорено от лъчите, промъкнали се през отворената врата.

— Ами ако бяха няколко смъртни? — попитах. Изпитвах неясно възхищение от нея.