Вампирът Лестат

Той те презира все така, както те е презирал винаги. Когато изказваме предположения, че може би трябва да заминем при теб, той не спира да се смее. Казвам ти всичко това не за да те плаша, а за да ти изясня, че правим всичко по силите си, за да предпазваме това дете, което никога не е трябвало да се Ражда за Мрака. Той е втрещен от способностите си, заслепен и побъркан от въображението си. И преди сме виждали всичко това и жалният му завършек.

Ала миналия месец той написа най-великата пиеса. Танцьорите марионетки, без въжета този път, в разцвета на младостта си са поразени от чума и положени под надгробни камъни и венци от цветя. Свещеникът ги оплаква, а после си отива. Но на гробището идва млад цигулар магьосник, и чрез своята музика ги кара да се надигнат от гробовете. Като вампири, целите увити в диплите на черна коприна и черни сатенени панделки, те излизат от гробовете и весело танцуват, докато следват цигуларя към Париж, прекрасно изрисуван с бои върху платното. Тълпата избухва в рев. Казвам ти, ние можем да пируваме със смъртни жертви на сцената, и парижани, убедени, че всичко това е най-напредничавата илюзия, ще ликуват от възторг.

Имаше и плашещо писмо от Роже.

Париж бе завладян от революционна лудост. Крал Луи бе принуден да признае Националното събрание. Хората от всички класи се обединяваха срещу него както никога преди. Роже бе изпратил на юг свой пратеник, за да се види със семейството ми и да се опита да прецени сам революционните настроения в провинцията.

Отговорих и на двете писма, както можеше да се очаква, с голяма загриженост и чувство за безпомощност.

Но когато изпратих вещите си за Кайро, бях обзет от уплахата, че всичко онова, от което зависех аз, е застрашено. Външно не бях се променил — продължавах своя маскарад и се преструвах на пътуващ благородник, но вътрешно ловецът демон от кривите задни улички се чувстваше мълчаливо и потайно объркан.

Разбира се, увещавах себе си, че е важно да замина на юг за Египет, че Египет е земя на древно величие и безвременни чудеса, че Египет ще ме омагьоса и ще ме накара да забравя всичко онова, което се случваше в Париж и аз бях безсилен да го променя.

Но в мислите ми съществуваше връзка — Египет повече от всички останали земи навсякъде по света бе влюбен в смъртта.

Най-сетне Габриел се завърна като дух от Арабската пустиня и заедно потеглихме на плаване.

Случи се почти месец преди да пристигнем в Кайро. Сред вещите ми в Европейската странноприемница имаше и странен колет.

Разпознах моментално почерка на Елени, но не можех да се досетя защо ще ми изпраща колет. Съзерцавах го цял четвърт час, но умът ми не можеше да роди нищо.

От Роже нямаше никаква вест.

Защо Роже не ми е писал? — помислих си. — Какъв е този колет? Защо е тук?

Най-сетне се усетих, че от един час седя в стая, пълна с куфари и сандъци за багаж и се взирам в колета и че Габриел, която все още не бе намерила за уместно да изчезне, просто ме гледа.

— Би ли излязла? — прошепнах.

— Щом така желаеш — отвърна тя.

Беше важно да го отворя, да, да го отворя и да разбера какво има вътре. Ала също толкова важно ми изглеждаше и да се огледам из голата стаичка и да си представя, че е стая в един селски хан в Оверн.

— Сънувах те — произнесох на глас и погледнах колета. — Сънувах, че заедно пътуваме из света, ти и аз, и двамата бяхме ведри и силни. Сънувах, че се храним от злодеи, като Марий, и се оглеждахме наоколо и мистериите, които съзирахме, ни изпълваха с благоговение и тъга. Ала бяхме силни. Щяхме да продължаваме така вечно. И разговаряхме. Нашият разговор продължаваше до безкрай.

Разкъсах опаковката и видях калъфа на цигулката „Страдивариус“. Понечих пак да кажа нещо само на себе си, но гърлото ми се сви. А душата ми не можеше сама да произнесе думите. Посегнах към писмото, изплъзнало се настрани върху лакираното дърво.