Вампирът Лестат

Ала тя остана с мен дори и след като наех разкошно малко жилище, някогашният дом на висшестоящ мамелюк, с подове с разкошна настилка от керамични плочки и висящи от тавана натруфени балдахини. Тя дори ми помогна да засадя целия двор с бугенвилии и палми и всевъзможни тропически растения, докато той се превърна в златна малка джунгла. Тя сама донесе клетки с папагали, сипки и лъскави канарчета.

Дори от време на време кимваше състрадателно, когато промърморвах, че няма писма от Париж, а бях обезумял за новини.

Защо Роже не ми пишеше? Дали Париж бе пометен от размирици и разруха? Е, това никога не би засегнало далечното ми провинциално семейство, нали? Но дали с Роже не се бе случило нещо? Защо не пишеше?

Тя ме помоли да замина нагоре по течението на реката с нея. Аз исках да изчакам да дойдат писма, да разпитвам английските пътешественици. Ала се съгласих. В края на краищата, беше си забележително, че тя искаше да замина с нея. По свой начин тя проявяваше обич към мен.

Знаех, че е започнала да се облича с чисто бели ленени рединготи и бричове само за да ми угоди. Заради мен решеше дългата си коса.

Но всичко това нямаше никакво значение. Аз затъвах. Усещах го. Носех се из света така, сякаш той е сън.

Струваше ми се съвсем естествено и разумно да виждам наоколо пейзаж, който изглежда точно както е изглеждал преди хиляди години, когато художници са го рисували по стените на царските гробници. Естествено бе палмите на лунна светлина да изглеждат точно така, както и тогава. Естествено бе селянинът да носи вода от реката по същия начин, както и тогава. И кравите, които той поеше, бяха същите.

Видения от света, когато светът е бил нов.

Дали Марий някога бе стоял сред тези пясъци?

Скитахме се из гигантския храм на Рамзес, омагьосани от милионите и милиони мънички картини, издялани в стените. Не спирах да мисля за Озирис, но фигурките ми бяха непознати. Бродехме из развалините на Луксор. Лежахме заедно в речните лодки под звездите.

На връщане към Кайро, когато стигнахме до великите Колоси на Мемнон, тя с пламенен шепот ми разказа как римските императори са пътешествали, за да се дивят на тези статуи, също като нас сега.

— Били са древни още по времето на Цезарите — рече тя, когато потеглихме с камилите през хладните пясъци.

Вятърът не духаше толкова силно, колкото би могъл в такава нощ. Виждахме ясно само грамадните каменни фигури, възправени в тъмносиньото небе. Лицата им бяха разкъртени, ала въпреки това те сякаш се взираха напред, неми свидетели на хода на времето, чийто покой ме натъжаваше и плашеше.

Обзе ме същото удивление, каквото бях познал пред пирамидите. Древни богове, древни мистерии. Побиха ме студени тръпки. И все пак, какво бяха сега тези фигури? Безлики стражи, владетели на безкрайна пустиня.

— Марий — прошепнах си. — Виждал ли си ги? Ще издържи ли някой от нас толкова дълго?

Но Габриел ме извади от моя унес. Тя искаше да слезе от камилата и да измине остатъка от пътя до статуите пеша. Съгласих се, макар да не знаех какво да правя с грамадните, инатливи, смрадливи камили, как да ги накарам да коленичат и прочее.

Тя се справи. Остави ги да ни чакат и ние поехме през пясъка.

— Ела с мен навътре в Африка, в джунглите — рече тя. Лицето ѝ бе сериозно, гласът — необичайно мек.

Не ѝ отговорих веднага. Нещо в държанието ѝ ме тревожеше. Или поне ми се струваше, че има нещо тревожно.

Трябваше да чуя звук, пронизителен като утринния звън на камбаните на ада.

Не исках да навлизам в джунглите на Африка. И тя го знаеше. Чаках с нетърпение да дойдат новини за моето семейство от Роже и си бях наумил да обиколя градовете на Ориента, да скитам през Индия до Китай, и оттам до Япония.

— Разбирам съществуването, което си избрал — рече тя. — И изпитвам възхищение към постоянството, с което ти го преследваш. Трябва да знаеш това.

— И аз бих могъл да кажа същото за теб — отвърнах, малко рязко.

Тя се спря.

Бяхме вече толкова близо до колосалните статуи, доколкото можеше да се стигне, предполагам. И единственото, което пречеше на гледката да ми окаже съкрушително въздействие, беше, че наблизо нямаше нищо, с което да ги сравня за мащаб. Небето над нас бе огромно като тях, пясъците — безкрайни, звездите — безбройни и ярки, и сияеха вечно в небето.

— Лестат — заговори тя бавно, като мереше думите си. — Моля те да опиташ, само веднъж, да поживееш в света като мен.

Луната я огряваше, но шапката криеше в сянка дребното ѝ, изпито бяло лице.

— Забрави къщата в Кайро — изрече тя внезапно снишила глас, сякаш от уважение към важността на думите си. — Зарежи всичките си ценности и дрехи, всичко, което те свързва с цивилизацията. Замини с мен на юг, нагоре по течението на реката, навътре в Африка. Попътувай с мен така, както пътувам аз.

Все така не отговарях. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Тя промърмори едва чуто, че ще видим тайнствените племена на Африка, неизвестни на света. Ще се бием с крокодили и лъвове с голи ръце. Може да намерим и самия извор на Нил.

Разтреперих се целия, сякаш в нощта виеха урагани и нямаше къде да се скрия.