Вампирът Лестат

Ти ми казваш, че ще ме напуснеш завинаги, ако не дойда. Не е ли така?

Вдигнах очи към страховитите статуи. Стори ми се, че произнесох:

— Значи заради това било.

Ето защо тя бе останала близо до мен, ето защо беше се стремила да ми угажда с толкова дреболии, ето защо сега бяхме заедно. То нямаше нищо общо с отпътуването на Ники към вечността. Друга раздяла я вълнуваше сега.

Тя тръсна глава, все едно разговаряше със себе си, спореше със себе си как да продължи. С приглушен глас ми описа горещите тропически нощи, чиято жега бе по-влажна и по-сладка от тази.

— Ела с мен, Лестат! Денем аз спя в пясъка. Нощем политам, и сякаш действително летя. Нямам нужда от име. Не оставям дири. Искам да сляза надолу, чак до върха на Африка. Ще бъда богиня за тези, които убивам.

Тя се приближи, плъзна ръка по рамото ми и притисна устни до бузата ми, и видях дълбокото сияние на очите ѝ под периферията на шапката. Лунните лъчи ронеха скреж по устните ѝ.

Чух се как въздишам. Поклатих глава.

— Не мога, и ти го знаеш — казах. — Не мога — също както ти не можеш да останеш с мен.

По целия обратен път до Кайро си мислех за онова, което бях осъзнал в онези мъчителни мигове. Онова, което знаех, ала не изказах на глас, докато стояхме пред Колосите на Мемнон сред пясъка.

Аз вече я бях загубил! Така бе от години. Знаех го, когато слизах по стълбите от стаята, в която бях скърбил за Ники и я видях да ме чака.

Всичко бе казано под една или друга форма в криптата под кулата преди години. Тя не можеше да ми даде онова, което исках аз от нея. По никакъв начин не можех да я направя такава, каквато тя не би могла да бъде. А истински ужасното бе това, че тя всъщност нищо не искаше от мен!

Тя ме молеше да замина с нея, защото се чувстваше длъжна да го направи. Жалост, тъга — може би те също бяха причини. Но онова, което тя искаше в действителност, бе да бъде свободна.

Тя остана и пое с мен по обратния път за града. Не предприемаше и не казваше нищо.

А аз затъвах все повече, безмълвен и слисан и знаех, че скоро ще ме сполети нов ужасен удар. Яснотата и ужасът. Тя щеше да се сбогува и аз не можех да ѝ попреча. Кога ли ще изгубя самообладание? Кога ли ще се разридая неудържимо?

Не сега.

Когато запалихме лампите в нашата малка къща, цветовете се нахвърлиха върху мен — персийски килими, покрити с изящни цветя, балдахинът с втъкани хиляди мънички огледала, яркоцветното оперение на пърхащите птици.

Огледах се за пратка от Роже, но такава нямаше, и внезапно ме обзе гняв. Той без съмнение трябваше да ми е писал досега. Трябваше да знам какво се случва в Париж! А после се уплаших.

— Какво, по дяволите, се случва във Франция? — промърморих. — Ще трябва да изляза да намеря други европейци. Британците, те винаги имат сведения. Мъкнат със себе си проклетия си индийски чай и лондонския „Таймс“ където и да отидат.

Вбесявах се, като я гледах как стои и не помръдва. Сякаш нещо се случваше в стаята — онова ужасно усещане за напрежение и очакване, което бях познал в криптата, преди Арман да ни разкаже дългата си история.

Ала нищо не се случваше — само това, че тя щеше да ме напусне завинаги. Щеше завинаги да се скрие във времето. И как ли щяхме отново да се намерим?

— По дяволите! — изругах. — Очаквах писмо!

Прислугата я нямаше. Те не знаеха кога ще се върнем. Исках да пратя някого да наеме музиканти. Току-що се бях нахранил, бях стоплен и си казах, че ми се танцува.

Внезапно тя излезе от неподвижността си. Раздвижи се предпазливо и с необичайна целеустременост излезе на двора.

Видях я как коленичи до шадравана. Там извади две плочи от настилката, извади един пакет, изтупа го от песъчливата почва и ми го донесе.

Още преди да го извади на светло, видях, че е от Роже. Беше пристигнал още преди да заминем нагоре по Нил и тя го беше скрила!

— Но защо си го направила?! — възкликнах. Бях побеснял. Грабнах от нея пакета и го оставих на бюрото.

Гледах я, и я мразех, мразех я така, както никога преди. Дори и обзет от детския си егоизъм не я бях мразил така, както я мразех сега!

— Защо скри това от мен?!

— Защото исках да ми се даде един-единствен шанс! — прошепна тя. Долната ѝ устна се разтрепери и видях как кървавите сълзи бликнаха. — Но ти, дори и да не се бе случило това, си направил своя избор.

Посегнах и разкъсах пакета. Писмото падна от него заедно с няколко сгънати изрезки от английски вестник. Разгънах листа с треперещи ръце и зачетох: