Вампирът Лестат

— Но къде ще отидеш?

— В една малка къща на Рю Дюмен в стария френски град Нови Орлеан — отвърнах студено и точно. — А след като той издъхне и го погребат, нямам ни най-малка представа.

— Не може да говориш сериозно.

— Имам запазена каюта на следващия кораб, който ще отплава от Александрия. Заминавам за Неапол, а оттам за Барселона. От Лисабон ще отплавам за Новия свят.

Лицето ѝ като че се издължи, чертите ѝ се изостриха. Устните ѝ помръднаха, ала тя не каза нищо. А после видях как очите ѝ се насълзяват и усетих чувството ѝ — то сякаш се стремеше да ме докосне. Извърнах очи и започнах да се занимавам с нещо на бюрото, а после просто задържах ръцете си неподвижни, за да не треперят. Радвам се, че Ники е влязъл в огъня заедно с ръцете си — помислих си. — Защото ако не беше, щеше да се наложи да се връщам в Париж, за да ги взема, преди да продължа.

— Но ти не може да заминеш при него! — прошепна тя.

При него? А… баща ми.

— Какво значение има? Заминавам!

Тя помръдна глава едва-едва в знак на отрицание. Дойде до бюрото. Стъпваше по-леко и от Арман.

— Някой от себеподобните ни осъществявал ли е някога такова плаване? — попита тя едва чуто.

— Поне аз не зная такова нещо. В Рим казаха, че не е.

— Може би е неосъществимо, това плаване.

— Осъществимо е и ти го знаеш — и преди бяхме плавали по море с нашите ковчези с коркова обшивка. Горко му на този левиатан, който ме обезпокои.

Тя дойде още по-близо и погледна надолу към мен. И болката, изписана по лицето ѝ, вече не можеше да бъде прикрита. Ах, колко пленителна бе тя. Защо ли някога я бях труфил с бални рокли, шапки с пера и перли?

— Знаеш как да се свържеш с мен — казах, ала с толкова скръбен глас, че прозвуча неубедително. — На адресите на моите банки в Лондон и Рим. Тези банки съществуват вече толкова време, колкото е животът на вампирите. Винаги ще ги има. Знаеш всичко това, ти винаги си знаела…

— Стига — промълви тя. — Не ми казвай тези неща.

Каква лъжа бе всичко това, каква пародия! Беше от онези разговори, които тя винаги е ненавиждала и каквито тя никога не би могла да води. И в най-безумните си фантазии никога не бях очаквал да бъде така — аз да говоря студено, а тя да плаче. Мислех, че аз ще цивря, когато тя каже, че си отива. Мислех, че ще се хвърля в краката ѝ.

Дълго се гледахме, очите ѝ бяха зачервени, устните ѝ бяха готови да се разтреперят.

А после загубих самообладание.

Станах и отидох при нея, и взех в прегръдките си малкото ѝ крехко тяло. Бях решен да не я пускам, колкото и да се съпротивлява. Но тя не се съпротивляваше и двамата заедно заплакахме безмълвно, и плачехме, сякаш не можехме да спрем. Но тя не отстъпи пред мен, не се разтопи в прегръдките ми.

А после се отдръпна, погали косата ми с двете си ръце, наведе се и ме целуна по устните, а после се отдалечи, леко и беззвучно.

— Е, хайде, любими мой — рече тя.

Тръснах глава. Думи, думи, купища неизговорени думи. На нея те не ѝ бяха нужни, и никога не са били.

Бавно и лениво, с грациозни извивки на бедрата, тя отиде до градинската врата и се загледа в нощното небе, а после отново ме погледна.

— Трябва да ми обещаеш нещо — рече тя най-сетне.

Дързък млад французин, който се придвижваше с грацията на арабски жребец през такива места в десетки градове, където само уличните котки можеха да преминат благополучно.

— Разбира се — отвърнах, но бях толкова сломен, че вече не ми се говореше. Цветовете помръкнаха. Нощта бе ни топла, ни студена. Искаше ми се тя просто да си тръгне, ала се ужасявах от мига, в който това ще се случи и повече нямаше да мога да я върна.

— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да сложиш край, без първо да се видиш с мен, без отново да се съберем.

Толкова се изненадах, че дълго време не отговорих. А после казах:

— Аз никога няма да се опитам да сложа край — говорех почти с презрение. — Е, имаш обещанието ми. То лесно се дава. Но ти ще ми дадеш ли обещание? Да ми кажеш къде ще заминеш оттук и как мога да се свържа с теб… Че няма да изчезнеш, все едно съм те измислил?

Млъкнах. В гласа ми се промъкваше нотка на настоятелност, на надигаща се истерия. Не можех да си я представя да пише писмо, да го изпраща или да прави всички онези неща, обичайни за смъртните. Сякаш никаква обща природа не ни свързваше и никога не бе ни свързвала.

— Дано си прав в своята преценка за себе си — рече тя.

— Аз не вярвам в нищо, майко. Много отдавна ти каза на Арман, че вярваш, че ще откриеш отговори във великите джунгли и гори; че звездите най-накрая ще ти разкрият колосална истина. Но аз не вярвам в нищо. И това ме прави по-силен, отколкото мислиш ти.

— Тогава защо толкова се боя за теб? — гласът ѝ бе тих като въздишка. Трябваше да чета по устните ѝ, за да разбера какво ми казва.