Вампирът Лестат

И въпреки, че на много места вампирите бяха чували легенди за Марий и за останалите древни, те никога не бяха виждали с очите си подобни създания. Дори и Арман се бе превърнал в легенда за тях и те често ни питаха: „Наистина ли сте виждали вампира Арман?“ Никъде не срещнах истински древен вампир. Никъде не срещнах вампир, в който да има нещо магнетично, създание, притежаващо голяма мъдрост или с някакви особени постижения, необичайно същество, в което Мрачната дарба да е сътворила някаква забележима алхимия, която да привлече интереса ми.

В сравнение с тези същества Арман бе мрачен бог. Както и Габриел, както и аз.

В началото, при първото ни идване в Италия, ние придобихме по пълни познания за древните ритуали и започнахме да се отнасяме към тях с по-голямо съчувствие. Римското сборище излезе да ни посрещне с отворени обятия.

— Елате на Служение — призоваха ни те. — Елате в катакомбите и пейте с нас химни.

Да, те знаеха, че сме унищожили парижкото сборище и че сме надвили Арман, великия майстор на мрачните тайни. Ала не ни презираха за това. Напротив, не можеха да разберат причината Арман да се откаже от властта си. Защо сборището не се бе променило с времето?

Защото дори и тук, където обредите бяха толкова сложни и чувствени, че ми секваше дъхът, вампирите далеч не отбягваха хорските обичаи и за тях не беше нищо да се представят за човеци винаги, когато това подхождаше на целите им. Същото важеше и за двамата вампири, които видяхме във Венеция и шепата себеподобни, които по-късно щяхме да срещнем във Флоренция.

Обвити с черни наметала, те проникваха сред тълпите в Операта, в сумрачните коридори на големите къщи по време на балове и банкети и понякога дори посядаха сред навалицата в долнопробни кръчми и винарни и зяпаха хората съвсем отблизо. Тук, повече отколкото навсякъде, те имаха навика да се обличат в костюми от времето на раждането им и често бяха великолепно пременени и изглеждаха царствено, притежаваха накити и труфила и често ги показваха, когато им е угодно и когато си поискат.

Ала въпреки това пропълзяваха обратно в смрадливите си гробища, за да спят, и побягваха с писъци от всеки знак на божествена сила, и се хвърляха с дивашка невъздържаност в техните ужасяващи и прекрасни служения.

В сравнение с тях парижките вампири бяха примитивни, недодялани и инфантилни, но разбирах, че тъкмо изтънчеността и светските порядки в Париж бяха накарали Арман и стадото му да странят толкова силно от обичаите на смъртните.

Докато френската столица ставаше все по-светска, вампирите се вкопчваха в древната магия, докато италианските демони живееха сред дълбоко религиозни човеци, чийто живот бе удавен в римокатолически обреди — мъже и жени, които почитаха злото толкова, колкото почитаха и римската църква. Общо взето в Италия старите обичаи на демоните не се различаваха особено от старите обичаи на хората и затова италианските вампири живееха и в двата свята. Дали вярваха в старите обичаи? Те свиваха рамене. Служението за тях бе едно великолепно удоволствие. Не беше ли то предизвикало наслада и у мен и Габриел? Не се ли включихме накрая в танца?

— Идвайте при нас, когато си пожелаете! — поканиха ни римските вампири.

А за онзи Театър на вампирите в Париж, този огромен скандал, който потрисаше себеподобните ни по цял свят… Е, това щяха да го повярват, когато го видят със собствените си очи. Вампири да играят на сцена, вампири да зашеметяват публика от смъртни с фокуси и преструвки… Но това е толкова ужасно по парижки! — смееха се те.

Разбира се, аз непрекъснато получавах и пряко новини за театъра. Преди още да съм стигнал в Санкт Петербург, Роже ми изпрати предълъг отчет за „хитрината“ на новата трупа: