Вампирът Лестат

Колко нагло ми се стори това, щом се отдръпнах! И вече бях нарушил мрачните заповеди — бях споменал името на безсмъртен и го бях изписал. Е, това ме изпълни с дивно задоволство. В края на краищата, никога не ме е бивало особено да спазвам правилата.

Шеста част По дяволския път от Париж до Кайро

1

Когато видяхме Арман за последен път през осемнайсети век, той стоеше заедно с Елени, Никола и останалите вампири артисти пред вратата на театъра на Рено и гледаше как каретата ни се отдалечава в потока от коли по булеварда.

Бях го намерил по-рано, затворен в старата ми гримьорна заедно с Никола, по средата на странен разговор, в който надмощие вземаха сарказмът и странният плам на Ники. Беше с перука, облечен в строг червен редингот и ми се стори, че в него вече имаше някаква нова тъма, сякаш всеки буден миг след смъртта на старото сборище му вливаше нова твърдост и сила.

В тези последни неловки минути с Ники нямаше какво да си кажем, но Арман любезно прие от мен ключовете за кулата и голяма сума пари, както и обещанието, че ще получи още, когато поиска от Роже.

Мислите му бяха затворени за мен, но той отново повтори, че няма да причини никаква вреда на Никола. И когато се сбогувахме, бях убеден, че Никола и малкото сборище имаха всички шансове да оцелеят, и че с Арман сме приятели.

В края на тази първа нощ ние с Габриел бяхме далече от Париж, както се бяхме заклели, а през следващите месеци посетихме Лион, Торино и Виена, а след това — Прага, Лайпциг и Санкт Петербург, после отново потеглихме на юг, за Италия, където се установихме за много години.

После продължихме за Сицилия, оттам на север — към Гърция и Турция, а после отново на юг към древните градове на Мала Азия най-сетне към Кайро, където останахме известно време.

И на всички тези места аз пишех по стените послания за Марий.

Понякога бяха само няколко думи, които надрасквах с върха на ножа си. На други места прекарвах часове в издялване на моите размишления върху камъка. Но където и да се намирах, изписвах името си, датата и следващата си цел, и моята покана: Марий, открий ми се.

Що се отнася до старите сборища, откривахме ги разпръснати на доста места, но от самото начало беше ясно, че старите обичаи загиват. Рядко повече от трима-четирима вампири изпълняваха старите обреди и когато осъзнаваха, че ние не желаем да общуваме с тях и да споделяме съществуването им, те ни оставяха на мира.

Безкрайно по-интересни бяха единаците, които от време на време съзирахме сред обществото, самотни, потайни вампири, които се преструваха на смъртни също тъй умело като нас. Но никога не се доближавахме до тези създания. Те бягаха от нас, както сигурно са бягали и от старите сборища. И тъй като не виждах нищо друго, освен страх в очите им, не се изкушавах да ги преследвам.

Ала знанието, че не съм първият демон аристократ, който се върти из балните зали по света в търсене на жертви — смъртоносният благородник, който скоро щеше да изплува в разказите, поезията и булевардните романи като самото въплъщение на нашето племе — ми въздействаше странно окуражително. Постоянно се появяваха и други.

Ала по нашия път щяхме да срещнем и още по-странни създания на мрака. В Гърция открихме демони, които не знаеха как са били създадени, а понякога се натъквахме дори на безумни създания, загубили разсъдъка си, които ни нападаха, все едно бяхме смъртни, и побягваха с писъци от молитвите, които редяхме, за да ги прогоним.

Вампирите в Истанбул си живееха вкъщи, скрити на сигурно място зад високи зидове и порти, гробовете им бяха в техните градини и се обличаха като всички хора по онези краища на света, в развяващи се роби, за да ловуват из нощните улици.

Ала дори и те се ужасяваха от това, че живея сред французите и венецианците, возя се в карета, посещавам сбирки в европейските посолства и домове. Заплашваха ни, крещяха заклинания срещу нас, а после побягнаха в паника, щом се обърнем срещу тях, само за да се върнат и отново да ни тормозят.

Възвращенците от света на мъртвите, които обитаваха гробниците на мамелюците в Кайро, бяха същински зверове, които се придържаха към древните закони, предвождани от господари с хлътнали очи и живееха в руините на коптски манастир. Обредите им бяха наситени с източни магии и призоваването на много демони и зли духове, които наричаха със странни имена. Те страняха от нас въпреки всички жлъчни заплахи, ала знаеха имената ни.

Годините минаваха, а ние нищо не научавахме от всички тези твари, което, разбира се, не бе особено голяма изненада за мен.