Вампирът Лестат

— Ще отида при тях — изрече той с най-мекия глас. И ще взема предложеното от вас злато, и ще потърся убежище в тази кула. И ще науча от вашия страстен новопосветен всичко, на което може да ме научи. Но се хващам за тези неща само защото те плават по повърхността на мрака, в който се давя. А аз няма да се предам, без да постигна някакво по-проникновено разбиране, няма да ви оставя вечността без… без една последна битка.

Вгледах се в него. Ала не можех да доловя никакви негови мисли, които да изяснят тези думи.

— Може би, след като минат години, желанието у мен ще се върне. Пак ще позная жаждата, дори и страстта. Може би, когато се срещнем в друга епоха, тези неща няма да са отвлечени и мимолетни. Ще говоря с пламенност, равна на вашата, вместо само да я отразявам. И ще разискваме въпросите на безсмъртието и мъдростта. Тогава ще разговаряме за отмъщението или за приемането. Засега ми стига да кажа, че искам да ви видя пак. Искам пътищата ни да се пресекат в бъдеще. И само заради това ще постъпя както ме молите и няма да ви дам каквото желаете — ще ви спестя злата участ за Никола.

Изпуснах шумна въздишка на облекчение. Ала тонът му бе толкова променен, толкова уверен, че задейства дълбоко в мен беззвучен сигнал за тревога. Това несъмнено бе господарят на сборището, този убедителен мълчаливец, който щеше да оцелее въпреки риданията на сирака в себе си.

Но после той се усмихна бавно и изящно и в лицето му имаше някаква тъга и умилителност. Той отново се превърна в светеца, рисуван от да Винчи, или по-скоро малкия бог на Караваджо. И за миг изглеждаше така, сякаш в него не би могло да има нищо зло или опасно. Бе твърде лъчезарен, твърде изпълнен с всякаква мъдрост и добрина.

— Запомнете какво съм ви предупредил — рече той. — Не проклятията ми.

И двамата с Габриел кимнахме.

— И когато имате нужда от мен, аз ще съм тук.

А после Габриел направи нещо съвсем изненадващо — тя го прегърна и целуна. И аз сторих същото.

Той бе гъвкав и нежен, и любвеобилен в прегръдките ни. И ни даде да разберем без думи, че отива при сборището и утре вечер можем да го намерим там.

И след това си тръгна, а ние с Габриел останахме сами, все едно той никога не бе идвал в тази стая. В цялата кула не чувах нито звук. Нищо, само вятърът в гората зад кулата.

И когато се изкачих по стъпалата, заварих портата отворена, а над ширналото се към гората поле цареше нерушим покой.

Обичах го. Знаех това, колкото и неразбираемо да бе то за мен. Но колко се радвах, че всичко бе приключило! Колко се радвах, че можем да продължим! И все пак дълго стоях, стиснал решетките и загледан в далечната гора и в мъждивото далечно сияние на града, огряващо ниските облаци.

И скръбта, която ме изпълваше, не бе само от това, че го загубих — скърбях и за Ники, и за Париж, и за себе си.

5

Когато отново слязох в криптата, видях я да подклажда огъня с последните дърва. Бавно и уморено го подклаждаше и червеното сияние огряваше профила и очите ѝ.

Седнах мълчаливо на пейката и я гледах, гледах взривовете от искри на фона на черните тухли.

— Той даде ли ти онова, което искаше ти? — попитах я.

— По свой начин — да — отвърна тя, остави машата и седна срещу мен. Косата ѝ се стелеше по раменете, тя отпусна ръце от двете си страни върху пейката. — Казвам ти — и никога повече да не видя някой от себеподобните ни, не ме е грижа — рече тя хладно. — Приключих с техните легенди, проклятия, скърби. И с тяхната непоносима човечност, която е може би най-смайващото, което разкриха за себе си. Отново съм готова за света, Лестат, както в нощта на моята смърт.

— Но Марий… — възкликнах възбудено. — Майко, древните съществуват — древни, които са използвали безсмъртието съвсем различно!

— Дали? — попита тя. — Лестат, твърде щедро се отнасяш към своето въображение. Историята за Марий звучи като приказка.

— Не, не е вярно!

— Значи, демонът сирак твърди, че произхожда не от мръсните селски демони, на които прилича, а от изгубен господар, почти бог. Казвам ти, че всяко селско дете с мърляво лице, което си мечтае край кухненската печка, може да ти разказва подобни приказки.

— Майко, той не може да е измислил Марий! Аз може да имам богато въображение, но той почти няма! Не може да е измислил тези образи. Казвам ти, той е виждал всичко това!

— Не бях помислила за това точно по този начин — призна тя с лека усмивка. — Ала той може да е взел Марий от легендите, които е чул…

— Не — възразих. — Марий го е имало и още го има. И има и други като него. Има Деца на хилядолетията, които са се справили по-добре от Децата на мрака с дадените им дарби.

— Лестат, важно е ние да се справим по-добре — каза тя. — В крайна сметка всичко, което научих от Арман, е, че за безсмъртните, смъртта е изкусителна и напълно неустоима, че те не успяват да победят нито нея, нито човечността в душите си. Сега аз искам да взема това знание и да го нося като броня, докато пътувам из света. И за щастие не говоря за света на промяната, който тези създания смятат за толкова опасен, а за света, който цяла вечност е бил един и същ.