Вампирът Лестат

— Ти знаеш, че с цялата си душа желая да те вземем с нас — казах, и се изненадах от собствените си чувства. — Но това ще е беда за всички ни.

Никаква промяна в него. Той знаеше. Габриел не оспори.

— Не мога да спра да мисля за Марий — признах.

Зная. И изобщо не мислиш за Онези, които трябва да бъдат пазени, което е твърде странно.

— Това е просто поредната мистерия — отвърнах. — А съществуват хиляди мистерии. Мисля за Марий! А аз съм роб единствено на собствените си мании и увлечения. Ужасно е мисълта ми да се спира така върху Марий, да извлича тази лъчезарна фигура от разказа.

Не е важно. Щом ти се нрави, вземи я. Аз не губя онова, което давам.

— Когато едно създание излива така бурно мъката си, си длъжен да уважаваш трагедията в цялост. Трябва да се опиташ да я разбереш. А такава безпомощност, такова отчаяние за мен е почти непонятно. Затова мисля за Марий. Марий аз го разбирам. Но теб не те разбирам.

Защо?

Мълчание.

Не заслужаваше ли той истината?

— Аз винаги съм бил бунтовник — казах. — А ти си бил роб на всичко, което те е поискало.

— Аз бях водачът на моето сборище!

— Не, ти си бил роб на Марий, а после — на Децата на мрака. Попаднал си под властта на единия, а после и на другите. И сега страдаш от липсата на власт над теб. Побиват ме тръпки, след като ти за кратко ме накара да го разбера, да го позная така, сякаш съм друго същество, различно от мен.

— Няма значение — рече той, все така взрян в огъня. — Ти прекалено много обмисляш решенията и действията. Този разказ не е обяснение. И аз не съм създание, което настоява да го зачиташ в мислите и думите си. И всички знаем, че даденият от теб отговор е твърде необятен, че да бъде изразен с думи, и всички ние, и тримата, знаем, че той е окончателен. Но това, което аз не зная, е защо. Значи аз съм създание, твърде различно от теб, и ти не можеш да ме разбереш. Но защо да не мога да замина с теб? Ще правя каквото пожелаеш, стига да ме вземеш със себе си. Ще бъда под твоя власт.

Сетих се за Марий с неговата четка и гърненцата с яйчени темперни бои.

— Как си могъл да повярваш във всичко, което са ти наговорили, след като са изгорили онези картини? — попитах. — Как си могъл да им се отдадеш?

Възбуда, надигащ се гняв.

Предпазливост по лицето на Габриел, но не и страх.

— Ами ти, когато излезе на сцената и видя как публиката пищи и се блъска, за да излезе от театъра? Както ми го обясниха моите следовници — вампирът хвърлил тълпата в ужас и тя се изсипала на булевард „Дю Тампл“? В какво вярваше? Че мястото ти не е сред смъртните, ето в какво си вярвал. Знаел си, че е така. И е нямало закачулена шайка злодеи да ти го каже. Сам си го знаел. Затова мястото на Марий не е било сред смъртните. И моето също.

— Ама това е друго.

— Не, не е. Затова ти презираш Театъра на вампирите, който в момента поставя своите малки драми, за да вземе златото на булевардните тълпи. Ти не желаеш да мамиш, както мамеше Марий. И това те разделя още повече с човечеството. Ти искаш да се преструваш на смъртен, но измамата те вбесява и те кара да убиваш.

— В онзи момент на сцената — възразих — аз разкрих себе си. Точно обратното на измамата. Исках да покажа някак си пред човечеството своята чудовищност, за да се обединя отново с човеците, какъвто бях и аз. По-добре да побегнат от мен, отколкото да не ме видят. По-добре да узнаят, че аз съм чудовище, отколкото да се плъзгам през света неразпознат от онези, които дебна.

— Ала не беше по-добре.

— Не. Марий е постъпил по-добре. Той не е мамил.

— Мамеше, разбира се. Баламосваше всички!

— Не. Открил е начин да подражава на живота на смъртните. Да бъде едно със смъртните. Убивал е само злодеи и е рисувал като смъртните. Ангели и сини небеса, облаци — това ми показа ти, докато разказваше. Създавал е добро. И аз виждам в него мъдрост и липса на суета. Той не е имал нужда да се разкрива. Живял е хиляда години и е вярвал повече в райските видения, които е рисувал, отколкото в себе си.

Объркване.

Сега вече няма значение — дяволи, рисуващи ангели.

— Това са само метафори — казах. — И има значение! Ако ще градиш наново, ако искаш отново да откриеш Дяволския път, има значение! Има начини, чрез които да съществуваме. Де да можех само да подражавам на живота, да намеря начин…

— Говориш неща, които нищо не значат за мен. Ние сме изоставените от Бога.

Внезапно Габриел го погледна.

— Ти вярваш ли в Бог? — попита тя.

— Да, в Бог съм вярвал винаги — отвърна той. — Сатаната, нашият господар, е измислицата и тази измислица ме предаде.

— О, значи ти наистина си прокълнат — възкликнах аз. — И много добре знаеш, че оттеглянето ти в братството на Децата на мрака е било бягство от грях, който не е бил грях.

Гняв.

— Сърцето ти се къса заради нещо, което никога няма да имаш! — внезапно извиси глас той. — Ти доведе Габриел и Никола отвъд границата, при себе си, ала сам не можа да се върнеш обратно.