Вампирът Лестат

В това деяние духовното и плътското се сливаха и оцеляваше духовното, бе убеден той. Това за него бе подобно на Свето причастие — кръвта на Христовите деца служеше само за да проумее същността на самия живот в онази частица от мига, когато настъпваше смъртта. Само великите Божии светци му бяха равни по духовност, по това противене на нещастието, по съществуването, изпълнено със съзерцание и самоотричане.

Ала бе видял и как най-великите от спътниците му изчезват, самоунищожават се, полудяват. Бе видял неизбежния разпад на сборищата, бе видял как безсмъртието побеждава и най-съвършените Деца на мрака и понякога му се струваше, че това, че не успява да надвие него, е някакво страховито наказание.

Дали му бе предопределено да стане един от древните? От Децата на хилядолетията? Можеше ли да се вярва на онези истории, които продължаваха да се разказват?

Понякога някой скитащ вампир разказваше, че мярнали баснословната Пандора в далечния руски град Москва или че Маел живеел на пустото английско крайбрежие. Скиталците разказваха дори за Марий — че го видели отново в Египет или в Гърция. Ала тези разказвачи не бяха виждали легендарните вампири с очите си. Те всъщност не знаеха нищо. Тези истории се разказваха често.

Те не отвличаха и не забавляваха покорния слуга на Сатаната. В тиха вярност към Мрачните обичаи, Арман продължавал да служи.

Ала през вековете на дългото му покорство Арман пазел две тайни. Тези тайни били негова собственост повече отколкото ковчега, в който се заключвал денем или няколкото амулета, които носел.

Едната била, че без значение колко голяма била самотата му и колко дълго търсел братя и сестри, в които да намери утеха, сам той никога не бил прилагал Мрачната магия. Не желаел да даде това на Сатаната — Дете на мрака, създадено от него.

А другата, която криел от следовниците си за тяхно добро, била просто степента на неговото все по-задълбочаващо се отчаяние.

Че не копнеел за нищо, не жадувал за нищо, и в крайна сметка не вярвал в нищо, и неговите все по-нарастващи, страховити сили не му доставяли ни най-малка наслада, и живеел миг за миг в пустота, нарушавана всяка нощ от вечния му живот единствено от убийството — тази тайна той криел от тях, тъй като те се нуждаели от него, и нямало да бъде възможно да ги предвожда, защото страхът му би ги уплашил.

Но с това бе свършено.

Един велик цикъл приключил и още преди години той усещал завършека му, без дори да разбира, че това е цикъл.

От Рим дошли изопачените истории на пътници, вече остарели, когато стигнали до ушите му, че водачът Сантино изоставил стадото си. Някои твърдяха, че бил полудял и живеел в провинцията, други — че скочил в огъня, трети — че светът го погълнал, че бил откаран с черна колесница от смъртни и никога повече не го видели.

— Ние влизаме или в огъня, или в легендите — му рече разказвачът.

Но после дойдоха вести, че в Рим настанал хаос, десетки водачи сложили черната качулка и черните одежди, за да поемат водачеството над сборището. А после като че нямаше никакъв водач.

След 1700 г. от Италия вече не идвали никакви вести. Половин век Арман не можел да се довери на своята страст, нито на тази на околните, за да сътвори безумието на истинско Служение. И сънувал своя господар Марий в богатите одежди от червено кадифе, и виждал двореца, пълен с яркоцветни картини, и се плашел.

А после дошъл друг.

Децата му се втурнали в подземията под Гробището на невинните, за да му разкажат за новия вампир, облечен с наметало от червено кадифе, поръбено с кожи, който осквернявал църквите и поразявал онези, които носят кръстове, и обикалял светлите места. Червено кадифе. Било чисто съвпадение, ала то го вбесявало и той виждал в него оскърбление, с нищо неоправдана болка, която душата му не можела да понесе.

А после била преобразена и жената, жената с лъвска грива и име на ангел, прекрасна и могъща като своя син.

И той се изкачил по стълбището и излязъл от катакомбите, и повел шайката срещу нас, както качулатите дошли да погубят него и господаря му преди векове.

И се провалил.

Той стоеше, облечен в странните си дрехи от дантела и брокат, с джобове, пълни с монети. В мислите му преливаха образи от хилядите книги, които бе прочел. И се чувстваше пронизан от всичко, което бе видял по светлите места в големия град, наречен Париж, и сякаш чуваше как старият му господар му шепне на ухото:

Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен нея е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

— Всичко това се изплъзваше от моето разбиране — рече той. — Сякаш съм някой, комуто е бил възвърнат светът, а вие, Лестат и Габриел, сте като изображенията, изрисувани от моя стар господар, в лазур, кармин и злато.