Вампирът Лестат

— Богохулник, богохулник! — разпаленият огън и веригата от качулати фигури около него, и монотонното нареждане, което все повече набираше сила. — В огъня!

— Не, не ми причинявайте това, не!

И докато той гледаше вкаменен, видя как довеждат до огъня смъртните чираци, неговите братя, единствените му братя, които крещяха в паника, докато ги хвърляха нагоре и падаха в пламъците.

— Не… Спрете, те са невинни! За Бога, спрете, невинни са! — той крещеше, но бе дошло и неговото време. Те го вдигаха, той се бореше, и го издигаха все по-високо и по-високо, за да падне сред разгорелите се пламъци.

— Господарю, помогни ми! — а после думите отстъпиха на протяжен вопъл. Разтърсващ, пронизителен, безумен.

Ала го извадиха от огъня, върнаха го към живота. Той лежеше на земята и гледаше небето. Пламъците сякаш ближеха звездите, ала той бе далеч от тях и дори вече не усещаше горещината. Усещаше мириса на обгорелите си дрехи и коса. Болките в лицето и ръцете му бяха ужасни, кръвта изтичаше от него, той едва помръдваше устни…

— Всички суетни творби на твоя господар са унищожени, всички творения на суетата, създадени от него сред смъртните с помощта на неговите Тъмни сили, образи на ангели, светци и на живи смъртни! И ти ли желаеш да бъдеш погубен? Или да служиш на Сатаната? Избирай. Ти вкуси огъня и огънят те чака, жадува за теб. Адът те очаква. Ще избереш ли?

— … да…

— … да служиш на Сатаната, тъй, както е предопределено.

— Да…

— … Че всичко на този свят е суета, и ти нивга не бива да използваш своите Тъмни сили за всякаква смъртна суета, да не рисуваш, да не създаваш музика, да не танцуваш, да не декламираш за забава на смъртните, а единствено и завинаги в служба на Сатаната, с Тъмните си сили да съблазняваш и всяваш ужас, и да рушиш, само да рушиш…

— Да.

— … посветен на своя един-единствен господар Сатаната, Сатаната да пребъде за вечни времена… да служиш на своя истински господар в мрак, болка и страдание, да отдадеш своя разум и сърце…

— Да.

— И да нямаш никакви тайни от своите братя — служители на Сатаната, да им предадеш всички знания на богохулника и неговото бреме…

Тишина.

— Да им предадеш всички знания за бремето, дете! Хайде, пламъците чакат.

— Не ви разбирам…

— Онези, които трябва да бъдат пазени. Разкажи ни.

— Какво да разкажа? Аз нищичко не знам, освен, че не искам да страдам. Толкова ме е страх!

— Истината, Дете на мрака. Къде са те? Къде са Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не зная. Надникнете в мислите ми, ако и вие притежавате същото умение. Аз нищо не мога да кажа.

— Но какво са, дете, какво са те? Той никога ли не ти е казал? Какво са Онези, които трябва да бъдат пазени?

Значи и те не го знаеха. За тях това не бе нищо повече от фраза, също както за него. Когато набереш достатъчно сили, та никой да не може да ти отнеме това знание против волята ти. Господарят бе проявил мъдрост.

— Какво значи това? Какво са те? Трябва да получим отговора!

— Кълна ви се, аз го нямам. Кълна се в страха си — само него си имам сега, не зная!

Бели лица се склониха над него, едно подир друго. Безвкусни устни му даряваха силни, сладки целувки, ръце го галеха, и от китките им потекоха бляскави капчици кръв. Те искаха истината да излезе наяве с кръвта. Но какво значение имаше? Кръвта си бе кръв.

— Сега ти си дете на дявола.

— Да.

— Не плачи за своя господар Марий. Марий е в ада, където му е мястото. Сега изпий целебната кръв, стани и танцувай със себеподобните си за прослава на Сатаната! И безсмъртието ще е истински твое!

— Да… — кръвта изгори езика му, когато вдигна глава, кръвта го изпълваше мъчително бавно. — О, моля ви!

Около него звучаха латински фрази и тих барабанен бой. Те бяха доволни. Знаеха, че е казал истината. Нямаше да го убият и екстазът затъмни всякакви размишления. Болките в ръцете и лицето му се бяха стопили в този екстаз…

— Стани, млади момко, и се присъедини към Децата на мрака.

— Да! — Бели ръце се протегнаха към ръцете му. Писъците на рогове и лютни се издигаха над думкането на барабаните, хипнотично прозвънваха струните на арфи, и кръгът се раздвижи. Качулати фигури в черни просешки дрехи, полите им се развяваха, а те вдигаха колене и извиваха гърбове.

Кършеха ръце, въртяха се, подскачаха и се приземяваха, въртяха се и се въртяха, и тананикаха със свити устни някаква мелодия, все по-силно и по-силно.

Кръгът се завъртя по-бързо. Тананикането бе силна, меланхолична вибрация без форма и без продължителност, ала въпреки това сякаш бе форма на говорене, самото ехо на мисълта. То звучеше все по-силно и по-силно, като стон, не могъл да премине във вик.

И той също издаваше този звук, а после се завъртя, и замаян от въртенето подскочи високо във въздуха. Ръце го уловиха, устни го целуваха, той се въртеше и другите го дърпаха, някой викаше на латински, друг отговаряше, трети се провикваше още по-силно и идваше нов отговор.