Това ли бе опасността от самото начало, която будеше страха ми? Щом я осъзнах, ѝ се отдадох и ми се струваше, че всички големи уроци в живота си съм научил чрез отхвърляне на страха. Страхът отново пропукваше черупката около мен, за да поникне друг живот.
Никога, никога за цялото ми съществуване, смъртно и безсмъртно, не съм бил заплашван от такава близост.
3
Стаята бе изчезнала. Стените ги нямаше.
Насам препускаха конници. Облаци се трупат на хоризонта. После — писъци на ужас. И дете с кестенява коса, облечено в груби селски дрехи, което тича ли тича, и ордата на конниците се разбесува, хванаха детето и то се бореше и риташе, и го метнаха връз седлото на един конник, който го отнесе отвъд края на света. Арман бе това дете.
И това бяха южните степи на Русия, ала Арман не знаеше, че е Русия. Той познаваше Майка и Татко, и Църквата, и Бога и Сатаната, но дори не знаеше как се нарича домът му и как се нарича езикът му, нито че отнеслите го конници са татари и че никога вече няма да види нищо от онова, което е познавал и обичал.
Мрак, люшкането на кораба по вълните и безкрайното му повръщане. Сред страха и вцепеняващото отчаяние изплува огромно и блестящо множество от невъзможни сгради — Константинопол от последните дни на Византийската империя, с неговите фантастични тълпи и пазари за роби. Заплашителното бръщолевене на чужди езици, заплахи на понятния за всички език на жестовете и навсякъде край него — врагове, които той не можеше ни да различи, ни да умилостиви, ни да избяга от тях.
Години и години щяха да минат, повече, отколкото трае животът на смъртните, преди Арман да се върне към този страшен момент и да им даде имена и история — на византийските дворцови служители, които щяха да го кастрират, и на ислямските пазачи на харема, които щяха да направят същото, и на гордите воини мамелюци от Египет, които щяха да го отведат със себе си в Кайро, стига да бе по-силен и по-русоляв, и лъчезарните венецианци с тяхната мека реч с клинове и кадифени жакети, най-ослепителни от всички, християни също като него, които обаче се смееха весело помежду си, докато го оглеждаха, а той стоеше ням и неспособен да отговаря, да се моли, дори да се надява.
Видях морето пред него, ширналата се развълнувана синева на Егейско и на Адриатическо море, и отново гаденето в трюма и тържествената му клетва да не оживее.
А после — величествените мавритански дворци на Венеция, които се издигаха над бляскавата повърхност на лагуната и домът, в който го отведоха, с неговите десетки и десетки тайни стаички, небесната светлина, която мяркаше само през прозорци с решетки и другите момчета, които му говореха на онзи мек странен език, венецианския, и заплахите и придумванията, и как бе убеждаван, въпреки всичкия си страх и суеверия, да извършва грехове с безкрайно шествие от непознати сред този пейзаж от мрамор и факли, и всяка стая откриваше нова жива картина на нежността, която се предава на все същия ритуал, и необяснимо, и в крайна сметка жестоко желание.
И най-сетне, една нощ, когато много дни наред той бе отказвал да се подчини и беше гладен и изранен, и вече не искаше да разговаря с никого, отново го избутаха през онази врата, както си беше мръсен и ослепял от тъмното в стаята, в която го държаха заключен, и създанието, което чакаше да го получи — високият, облечен в червено кадифе, с тънко и лъчезарно лице, го докосна толкова нежно с хладните си пръсти, че той, полусънен, не се разплака, когато видя как монетите преминаха от едни ръце в други. Но парите бяха много. Твърде много. Продаваха го. А лицето бе толкова гладко, че приличаше на маска.
В последния миг закрещя. Започна да се кълне, че ще се подчинява, че повече няма да се противи. Ще му кажат ли къде го отвеждат, той няма повече да бъде непокорен, моля ви, моля ви! Но докато го дърпаха надолу по стълбите към влажния мирис на водата, той отново усети докосването на силните, изящни пръсти на новия си господар, а върху шията си — хладни, нежни устни, които никога, никога не биха го наранили, и първата смъртоносна, неустоима целувка.
С любов и с любов, и с любов бе преизпълнена вампирската целувка. Тя окъпа Арман, пречисти го —
Опиянен от наслада. Опиянен от копринените бели ръце, които приглаждаха назад косата му и гласът, който го наричаше красавец; от лицето, което в прочувствени мигове преливаше от изразителност, само за да премине в покой и да стане тъй ведро и ослепително, сякаш бе изваяно от алабастър и скъпоценни камъни. Беше като езерце с води, огрени от луната. Докоснеш ли го само с върха на пръста, и целият живот изплуваше на повърхността, само за да се разтвори отново в покоя.