Вампирът Лестат

— Вечно да се храниш — като мен — от кръвта на злодеите и да пазиш тези тайни чак до края на света.

— Давам обета, предавам се, аз желая… да бъда с теб, господарю мой, винаги, ти си създателят на всичко, което съм аз. Никога не съм имал по-страстно желание.

Четката на господаря посочва картината, която достига до тавана над етажите на скелето.

— Това е единственото слънце, което някога ще видиш вече. Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен не я е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

Колко ли месеца изминаха после? Замаян от могъществото на Мрачния дар.

Този нощен живот на съвместно бродене по улички и канали — в единство с опасностите на мрака и вече без страх от него, и стародавния екстаз от убийството — но никога, никога на невинни души. Не, винаги злодеи, проникване в мислите, докато не се разкрие Тифон братоубиецът, и после — изпиването на злото от смъртната жертва и превръщането му в екстаз, господарят му показваше пътя, споделеният пир.

И картината после, самотните часове, прекарани с чудото на новото умение, четката понякога сякаш сама се движеше по емайлираната повърхност, и двамата рисуваха яростно триптиха, и смъртните чираци, заспали сред гърненцата с боя и винените бутилки, и единствената мистерия, която нарушаваше покоя — мистерията, че господарят, също както в миналото, е длъжен понякога да заминава от Венеция на пътешествие, което се струваше безкрайно на изоставените от него.

Още по-ужасна бе сега раздялата. Да ловува самотен, без господаря, да ляга сам в дълбокото подземие след лова и да чака. Да не чува звънливия смях на господаря и туптенето на господарското сърце.

— Но къде заминаваш? Защо не мога да замина с теб? — питаше умолително Арман. Не споделяха ли тайната? Защо не му даваха обяснение за тази мистерия?

— Не, прелест моя, ти не си готов за това бреме. Засега всичко трябва да остане такова, каквото е било хиляда години, само мое. Някой ден ще ми помогнеш в онова, което съм длъжен да върша, но едва когато си готов за знанието, когато си показал, че искрено желаеш да добиеш знание, и когато набереш достатъчно сила, та никой да не може никога да отнеме знанието от теб против волята ти. Дотогава, разбери, аз нямам друг избор, освен да те оставям. Аз заминавам да се грижа за Онези, които трябва да бъдат пазени, както винаги е било.

Онези, които трябва да бъдат пазени.

Арман размишляваше за това, то го плашеше. Ала най-лошо от всичко бе, че това му отнемаше господаря, и той се научи да не се страхува от това едва след като господарят се бе завръщал при него отново и отново.

— Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой или в мълчание — казваше той и сваляше червеното кадифено наметало от раменете си. — Повече от това може и никога да не узнаем.

И отново тръгваха двамата с господаря да пируват, да преследват злодея по алеите на Венеция.

Колко дълго би могло да продължи това? Колкото живота на един смъртен? Колкото сто живота на смъртни?

И половин година не бе изминала в това мрачно блаженство, когато господарят се изправи над ковчега му в дълбокото подземие, току над водата, и рече:

— Стани, Арман, трябва да напуснем този дом. Те дойдоха!

— Но кои са те, господарю? Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не, мили мой. Другите. Ела, трябва да побързаме!

— Но как могат те да ни навредят? Защо трябва да заминем?

Белите лица по прозорците, думкането по вратите. Чупещи се стъкла. Господарят се обръща на всички страни и оглежда картините. Миризмата на дим. Миризмата на горящ катран. Те идеха отдолу, от подземието, идеха и отгоре.

— Бягай, няма време да спасяваме нищо! — нагоре по стълбите и на покрива.

Черни качулати фигури, размахали факли, нахлуват през вратите, огънят бушува в стаите долу, взривява прозорците, ври нагоре по стълбището. Всички картини горяха.

— На покрива, Арман! Ела!

Под тези тъмни дрехи се криеха създания като нас! Други като нас! Господарят се втурна нагоре по стълбите и ги разпръсна във всички посоки, пращяха кости, когато те се блъскаха в тавана и стените.

— Богохулник, еретик! — ревяха чуждите гласове. Ръце хванаха и стиснаха Арман, а горе, на самия връх на стълбището, господарят се обърна и го извика:

— Арман! Вярвай в силата си! Ела!

Ала те се тълпяха зад господаря. Обкръжаваха го. На всеки един, захвърлен в гипса, се появяваха трима нови и накрая забиха петдесет факли в кадифените дрехи на господаря, в дългите му червени ръкави, в бялата му коса. Пламъците се издигнаха до тавана и го погълнаха, превърнаха го в жива факла, но дори и с горящи ръце той се защитаваше и подпалваше нападателите, докато те хвърляха в нозете му пламтящи факли, все едно дърва за огън.

Ала Арман го водеха надолу, далече, извън горящата къща, заедно с пищящите чираци — смъртни. И заплаваха по водата далеч от Венеция, сред вой и писъци, в търбуха на кораб, също тъй ужасен като кораба, който прекарваше роби, и излязоха на една открита поляна под нощното небе.