Вампирът Лестат

Опиянен в светлината на утрото, от спомена за онези целувки, той сам отваря една врата след друга и вижда книги, карти и статуи от гранит и мрамор, другите чираци го намират и търпеливо го въвеждат в работата — оставят го да гледа как стриват ярките пигменти, учат го да смесва чистия цвят с жълтък от яйце и как да полага лак от яйчен жълтък върху дъските, и го качваха горе на скелето, където те полагаха внимателни мазки по краищата на огромно изображение на слънце и облаци, показваха му онези великолепни лица и ръце, и ангелски крила, които само четката на Майстора докосваше.

Опиянен, той седеше с тях на дългата маса и се тъпчеше с вкусните ястия, каквито не бе вкусвал досега, и се наливаше с вино, което никога не свършваше.

И най-сетне заспа, за да се събуди в онзи здрачен миг, когато господарят застана до огромното му легло, великолепен като въображаем образ в червените си кадифени одежди, гъстата му бяла коса блещукаше на светлината на лампите, а кобалтовосините му очи искряха от простичко щастие. Смъртоносната целувка.

— Ах, да, никога да не се разделям с теб, да… не се боя!

— Скоро, мили мой, скоро наистина ще се съединим.

Факли пламтяха из цялата къща. Майсторът, покачен на скелето, с четка в ръка:

— Застани там, на светло, и не мърдай.

Часове и часове наред, замръзнал неподвижно в една и съща поза, и после, призори, видя там своето подобие, изрисувано с бои — лицето на ангел, господарят се усмихваше, докато вървеше надолу по безкрайния коридор…

— Не, господарю, не ме изоставяй, позволи ми да остана с теб, не си отивай…

Отново бе ден и джобовете му бяха пълни с пари, истинско злато, и великолепието на Венеция с нейните тъмнозелени водни пътища, дворци, оградени със зидове, и другите чираци, които вървят, хванати с него ръка за ръка, и свежият въздух, и синьото небе над Пиаца Сан Марко, сякаш сбъднат сън от детството, и отново дворецът по здрач, и господарят идва. Майсторът, приведен над по-малка дъсчица, с четка работи все по-бързо и по-бързо, а чираците гледат, едновременно ужасени и запленени, господарят вдига очи и го вижда, оставя четката и го извежда от огромното студио, докато другите се трудят до полунощ, лицето му в ръцете на господаря и после отново сами в спалнята, онази тайна целувка, за която не биваше да казва никога на никого.

Две години? Три? Няма думи, които да пресъздадат и обхванат великолепието на онези времена — флотилиите, отплаващи на война от пристанището, химните, издигащи се пред онези византийски олтари, представления на Страстите Христови и мираклите, разигравани на сцената в църкви и на пиацата, с портите на ада и лудуващите дяволи, и бляскавите мозайки по стените на Сан Марко, Сан Заниполо и Двореца на дожите, и художниците, които обикаляха тези улици — Джамбоно, Учело, Виварини и Белини; и безкрайните празници и шествия, и винаги по малките часове в огромните, осветени от факли стаи на палацото, сам с господаря, докато другите спяха заключени и не можеха да ги обезпокоят. Четката на Майстора, стрелкаща се по дъската, сякаш не създава картината, а я открива — слънце, небе и море, които се простираха под балдахина на ангелски криле.

И онези ужасни и неизбежни моменти, когато господарят се изправяше с крясък, разхвърляше гърненцата с боя във всички посоки, стискаше очите си, сякаш щеше да ги извади от орбитите.

— Защо не мога да виждам? Защо не мога да виждам по-добре от смъртните?

Вкопчен здраво в господаря. В очакване на възторга от целувката. Мрачна тайна, премълчавана тайна. Господарят, който се измъква през вратата пред зори.

— Нека и аз дойда с теб, господарю.

— Скоро, мили мой, любов моя, малък мой, когато достатъчно укрепнеш и израснеш, и вече нямаш ни един недостатък. Сега върви и вкуси всички наслади, които те чакат, люби се с жена, люби се и с мъже в нощите, които идат. Забрави горчилката, която си познал в бордея, и вкуси тези неща, докато още има време.

И рядко нощта свършваше, без тази фигура да се завърне отново току преди изгрев-слънце, този път зачервена и топла, и тя се навеждаше да му даде прегръдката, която щеше да го крепи в часовете на деня чак до следващата смъртоносна целувка по здрач.

Той се научи да пише и чете. Разнасяше картините до местата, за които бяха предназначени — църквите и параклисите на големи дворци, вземаше парите и се пазареше за пигментите и маслата. Гълчеше прислугата, когато леглата не бяха оправени и ястията — сготвени. И, обичан от чираците, той ги изпращаше на нова служба разплакани, когато завършваха обучението си. Четеше поезия на господаря, докато той рисуваше, и се научи да свири на лютня и да пее песни.

И в онези тъжни моменти, когато господарят напускаше Венеция за много нощи, той управляваше в негово отсъствие и криеше страданието си от другите, и знаеше, че то ще се свърши едва със завръщането на господаря.

Най-сетне една нощ, в малките часове, когато дори Венеция спеше…

— Дойде времето, прекрасни, ти да дойдеш при мен и да станеш като мен. Това ли желаеш?

— Да.