Вампирът Лестат

Вещерство. Дали някога е било прилагано по-умело? И какво казваше той всъщност отвъд този леещ се поток от красиви думи? Ела при мен и аз ще бъда слънцето, около което кръжиш в орбита, и моите лъчи ще оголят тайните помежду ни, и аз, който притежавам магии и умения, за които ти нямаш ни най-малко понятие, ще властвам над теб, ще те притежавам и ще те погубя!

— Попитах те вече — казах. — Какво искаш? Какво искаш точно?

— Теб! — отвърна той. — Теб и нея! Да станем трима на този кръстопът!

Не да ти се предадем?

Поклатих глава. И забелязах у Габриел същата предпазливост и отдръпване.

Той не се сърдеше — сега нямаше злоба. Ала той отново повтори със същия примамлив глас:

— Проклинам ви! — и на мен ми прозвуча така, сякаш рецитираше. — Аз ти се предложих в мига, в който ти надделя над мен. Спомни си това, когато твоите деца на мрака те нападнат, когато въстанат срещу теб. Спомни си за мен.

Бях потресен, дори по-потресен отколкото след тъжния, ужасен край с Никола в театъра на Рено. В подземието под Гробището на невинните и за миг не бях познал страха. Ала в тази стая той ме обзе от мига, в който влязохме.

И в него отново забушува гняв, толкова ужасен, че той не можеше да го овладее.

Гледах го как свежда глава и се извръща. Стана мъничък, лек и притисна ръце до гърдите си, застанал пред огъня, мислеше си как да ме сплаши и нарани и аз чувах заплахите му, макар и неизречени.

Ала нещо за частица от секундата помрачи яснотата на погледа ми. Може би трепкането на пламъка на свещ. Може би примигването на окото ми. Каквото и да бе, той изчезна. Или се опита да изчезне и го видях как отскача от огъня, огромна тъмна резка.

— Не! — извиках, хвърлих се към нещо, което не виждах и се вкопчих в него, отново от плът и кръв.

Той само се бе дръпнал много бързо, а аз скочих още по-бързо и стояхме лице в лице на вратата на криптата, и отново произнесох единствената сричка — „не“, и не го пусках да си отиде.

— Не, не можем да се разделим така. Не може да се разделим с омраза, не можем! — и волята ми внезапно рухна, и аз го прегърнах и се притиснах към него тъй силно, че той не можеше да се изтръгне от прегръдката ми и дори да помръдне.

Не ме интересуваше какво е той, какво е сторил в онзи обречен миг, когато ме излъга и дори се опита да надделее над мен, не ме интересуваше, че вече не съм смъртен и никога вече няма да бъда.

Исках само той да остане. Исках да бъда с него, такъв, какъвто е, и всичко изговорено от него бе вярно. Ала никога не можеше да бъде така, както той желаеше. Нямаше да му позволим да наложи волята си над нас. Нямаше да откъсне от мен Габриел.

И все пак се питах, дали той самият наистина разбираше какво иска от нас? Възможно ли бе да вярва в невинните думи, които изговаряше?

Безмълвно, без да поискам съгласието му, аз го поведох обратно към пейката до камината. Отново усещах опасност, ужасна опасност. Но това нямаше значение. Сега той трябваше да остане тук, с нас.

Габриел си мърмореше нещо. Разхождаше се напред-назад, мантията ѝ бе увиснала на едното ѝ рамо и като че напълно бе забравила, че и ние сме там.

Арман я гледаше, и когато се обърна към него внезапно и неочаквано, тя заговори на глас.

— Ти идваш при него и му казваш: „Вземи ме със себе си“, „Обичай ме“. Казваш и намекваш за някакви върховни знания и тайни, ала досега нищо не сме видели от тебе, освен лъжи.

— Показах ви силата си, за да разберете — пошушна тихо той.

— Не, ти правеше фокуси с твоите знания — отвърна тя. — Показваше картинки. И то много детински картинки. Подмамваш Лестат в двореца с най-разкошни илюзии, само за да го нападнеш. А тук, докато си почиваме от борбата, какво правиш ти? Опитваш се да посееш раздор между нас…

— Да, преди бяха илюзии, признавам — отвърна той. — Но онова, което казах тук, е истина. Ти вече презираш сина си заради неговата любов към смъртните, нуждата му вечно да бъде близо до тях, отстъпчивостта му пред цигуларя. Ти знаеше, че Мрачната магия ще го лиши от разум, и че накрая ще го погуби. Точно ти от всички Деца на мрака копнееш за свободата си. Това от мен не можеш да го скриеш.

— Ах, колко си простодушен! — възкликна тя. — Гледаш, ала не виждаш. Колко години си живял като смъртен? Помниш ли нещо от тях? Онова, което си видял, не е цялата страст, която изпитвам към сина си. Обичам го така, както никога не съм обичала никое друго същество в мирозданието. В моята самота, синът ми е всичко за мен. Как така не можеш да разтълкуваш видяното?

— Ти не можеш да го разтълкуваш — отвърна той, все така меко. — Ако някога си чувствала истински копнеж по някой друг, щеше да знаеш, че чувствата ти към твоя син са нищо.

— Безполезно е да говориш така — обадих се аз.