Вампирът Лестат

Струваше ми се, че на него му се искаше отново да ми изясни величината на онова, което бях сторил на него и на другите, ала това отмина. За миг лицето му се покруси. Лице на победен, топло и изпълнено с човешко нещастие. На колко ли години е той, запитах се. Колко ли отдавна е бил човек, който е изглеждал така?

Той ме чу. Ала не ми даде отговор. Погледна застаналата до огъня Габриел, после мен. И мълчаливо изрече: Обичай ме. Ти разруши всичко! Но обикнеш ли ме, всичко може да се възстанови с нов облик. Обичай ме.

Ала тази безмълвна молба притежаваше такова красноречие, че не мога да го изкажа с думи.

— Какво да сторя, за да те накарам да ме обикнеш? — прошепна той. — Какво да ти дам? Познанието за всичко, което съм видял, тайните на нашите сили, мистерията на това, което съм?

Да отговоря ми се струваше богохулство. И също както върху стената, аз открих, че съм готов да се разплача. Въпреки цялата чистота на безмълвните му послания, гласът придаваше прелестно звучене на чувствата му, когато той ги изричаше.

Помислих си, също както в катедралата „Света Богородица“, че той говореше, както сигурно говорят ангелите, ако съществуваха.

Но тази несвързана мисъл, тази лъкатушна мисъл, фактът, че той сега бе до мен ме накараха да се отърся от унеса. Той ме обгръщаше с ръка и притискаше чело до лицето ми. Отново ме призова — не пищната, туптяща съблазън от „Пале Роял“, а с гласа, който ми бе пял от далечината, и ми казваше, че има неща, които ние двамата щяхме да познаем и разберем, както смъртните никога не биха могли. Казваше ми, че ако му се открия и му дам своята сила и своите тайни, и той ще ми даде своите. Обзет от порив, той се опитал да ме унищожи и след като не успял, ме обикнал още повече.

Това бе примамлива мисъл. Ала усещах опасност. Неканени, прозвучаха думите „Пази се!“

Не зная какво виждаше и чуваше Габриел. Не зная какво чувстваше.

Инстинктивно избягвах погледа ѝ. Нищо на света не желаех повече в този миг от това да погледна право в него и да го разбера и все пак знаех, че не бива. Отново видях костите под Гробището на невинните, трепкащите адски огньове, които ми се привиждаха в „Пале Роял“. Всичките дантели и кадифе на осемнайсети век не можеха да му придадат човешко лице.

Не можех да скрия това от него и страдах, че ми е невъзможно да го обясня на Габриел. И ужасната тишина между мен и Габриел в този миг бе непоносима.

С него можех да разговарям. Да, с него можех да мечтая. Някаква почтителност и ужас в мен ме накараха да простра ръце и да го прегърна, притиснах го до себе си, борех се със смущението и страстта.

— Да напусна Париж, да — прошепна той. — Но вземи ме със себе си. Вече не зная как да съществувам тук. Препъвам се сред карнавал на ужаса. Моля те…

И се чух да произнасям:

— Не.

— Никаква стойност ли нямам за теб? — попита той. Обърна се към Габриел. Лицето ѝ бе изкривено от болка, и все пак тя го гледаше. Не можех да узная какво ставаше в душата ѝ, и за моя скръб разбрах, че той ѝ говори и ме изключва. Какъв ли бе нейният отговор?

Но сега той умоляваше и двама ни.

— Ти нищо ли освен себе си не би могъл да уважаваш?

— Тази вечер можех да те унищожа — рекох. — Точно уважението ми попречи.

— Не! — той тръсна глава толкова по човешки, че беше стряскащо. — Това ти никога не би успял да сториш.

Усмихнах се. Сигурно беше вярно. Но ние го погубвахме напълно по друг начин.

— Да — призна той. — Вярно е. Вие ме погубвате. Помогнете ми — прошепна. — Дайте ми само няколко кратки години от цялата вечност пред вас двамата. Умолявам ви. Друго не искам.

— Не — повторих.

Той седеше само на педя от мен на пейката и ме гледаше. Ала пред очите ми отново изникна ужасното зрелище — лицето му се стесни и потъмня, и хлътна навътре от ярост. Сякаш той бе невеществен и само волята го крепеше здрав и хубав. И когато потокът на волята му секваше, той се разтапяше като восъчна кукла.

Но също както и преди, той се съвзе почти мигновено. Халюцинацията отмина.

Той се изправи и се заотдръпва от мен, и застана пред камината.

Волята, която се излъчваше от него, бе осезаема. Очите му сякаш не му принадлежаха — нито на него, нито на каквото и да било по земята. А пламтящият зад него огън очертаваше призрачен ореол около главата му.

— Проклинам те! — прошепна той.

Усетих как ме обля страх.

— Проклинам те! — повтори той и се приближи. — Обичай смъртни тогава и живей, както живя досега, безразсъдно, с жажда за всичко и любов към всичко, но ще дойде време, когато само любовта на себеподобните ще може да те спаси! — той погледна Габриел. — И не говоря за деца като нея!

Думите му бяха толкова силни, че не можех да скрия въздействието им върху мен. Осъзнах, че ставам от пейката и се отдръпвам по-далеч от него и към Габриел.